Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Подът беше покрит с плюшен мокет. Легла, тоалетни масички, столове, лампи, бюра, гардероби, лавици. Почти всички вещи и мебели бяха по две. Лаптопът на Али, чийто хард диск беше претърсен от компютърните специалисти, стоеше на бюрото. На рафтчето над леглото й цареше безпорядък от книги, бележки, карфици, знаменца от шампионати, трофеи за първо място, спечелени от нея в състезания по езда и тенис. Тя беше атлетично момиче със състезателна натура. Той се приближи и видя бронзов медал от турнир по карате. Почувства се горд с нея. Предвид дребничката й фигура и мислейки си за дъщерята на Шилц, той успя да я убеди да се заеме по-сериозно с този спорт. Погледът му пробяга по книгите. Разбира се, имаше учебници, но също и доста романи. Джак беше обучен да търси точка извън себе си, върху която да съсредоточи подскачащото си съзнание. Точката беше фиксирана. Като въртящ се танцьор, трениран да се концентрира в точка в далечината, за да не изгуби равновесие или да не му се завие свят, за Джак беше жизненоважно да не изпуска тази точка от поглед и да остане неподвижен, за да обуздае хаоса в главата си. В противен случай опитите да разбере буквите и цифрите биха били толкова безполезни, колкото и търсенето на игла в купа сено. Проблемът бе, че невинаги успяваше да я намери. Под колкото по-голям стрес се намираше, толкова по-малък беше шансът да открие такава точка, камо ли да я задържи.

В крайна сметка успя да я намери — петнайсет сантиметра над и зад главата си. Вихрушката в главата му се успокои, дезориентацията затихна и той съумя да прочете заглавията на книгите с минимално затруднение: „Криптономикон“ на Нийл Стивънсън, „Аут“ на Нацуо Кирино, „Тази сладка болест“ на Патриша Хайсмит, „Сянката на вятъра“ на Карлос Руис Сафон.

Гарнър пристъпваше от крак на крак.

— След смъртта на Ема Али Карсън отказала да дели стаята си с друго момиче.

В тази част на стаята, която някога принадлежеше на Ема, не беше останало нищо нейно освен малка поставка за компактдискове. Всичко бе прибрано от него или Шарън, сякаш бяха вещи от къща, която двамата никога повече нямаше да споделят. Компактдисковете събудиха един спомен у него: Тори Еймъс, Джей Зет, Мориси, Сиобан Донаги, „Интерпол“. Джак не можа да удържи усмивката си. В деня, в който тя се нанесе, той й подари айпод — не модел „Нано“, но с огромна памет от 80 гигабайта. Веднага щом Ема се научи да прехвърля музиката си в mp3 формат, дисковете станаха излишни. Джак взе диска на Тори Еймъс и погледът му попадна върху песен със заглавие „Strange Little Girl“. Сърцето му, което биеше като оркестър от барабани, всеки момент щеше да пробие дупка в гърдите му. Когато върна диска върху малката поставка, ръката му трепереше. Не ги искаше, но не искаше и да ги премести. Нейният айпод беше в дома му, недокоснат. Той го прибра незабелязано от катастрофиралата й кола — единствената вещ, по чудо оцеляла невредима. Вече нямаше представа колко пъти си беше обещавал да изслуша музиката от него, но до този момент не беше успял да събере кураж.

— Никак не е лесно — продължи Гарнър. — Мога само да се надявам, че ще си свършите работата с ясно съзнание, Макклюр.

Джак беше имунизиран срещу саркастичните забележки. Беше понасял подигравките на 18-годишни профита, достигащи до непостижими за Гарнър висини на садизма. Застанал неподвижно, пренастрои погледа си така, че да е в състояние да обгърне цялата стая. Както казваха в занаята, имаше „меки очи“. Беше трудно да се даде точно обяснение на тази фраза, но в общи линии да имаш меки очи означаваше да умееш да видиш даден район, квартал, къща или стая такъв, какъвто е, а не да ги нагаждаш според очакванията си. Ако отидеш на местопрестъпление с предубеждения, т.е. с твърди очи, би могъл да пропуснеше важен за разрешаването на случая детайл. Понякога не. Понякога, разбира се, беше невъзможно да се намерят доказателства, независимо колко са ти меки очите. Но този проблем беше извън контрола на Джак, затова той никога не мислеше за него.

Джак отиде да надникне през прозорците. Намираха се на третия етаж. Точно отдолу имаше синьо-сива чакълеста алея, без никакви дървета наоколо, никакви живи плетове, които да омекотят евентуално падане, никакви стволове на глицинии, по които да се покатериш или да се спуснеш. Той се извъртя и погледна право напред.

Гарнър за пореден път подръпна възглавничката на ухото си.

— И какво? Видяхте ли нещо, което сме пропуснали, някоя гореща следа?