Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

В стаята имаше двама души. Конусът светлина от лампата осветяваше лицата им наполовина. Джак ги позна: Едуард Карсън и съпругата му Лин. Бъдещата първа дама, облечена в тъмен костюм от туид с доста строга кройка и набрана бяла копринена блуза, закопчана при шията с брошка с цвят на зряла праскова, стоеше изправена до прозореца с плътно обвити около тялото ръце и мрачно гледаше разпокъсаните от вятъра облаци. Страхът и безпокойството бяха изпили чертите й, сякаш всяка една частица от тялото й бе физически ангажирана с това да осигури закрила на изчезналата си дъщеря.

Джак погледна Нина. Тя беше узнала тайната му от Едуард Карсън.

Въпреки че бъдещият президент изглеждаше не по-малко измъчен и изтощен, щом Джак и Нина влязоха, чувството му за важността на момента докара на лицето му обичайната политическа фасада. С изправен гръб и изпънати рамене, той се усмихна професионално. Краищата на устата му се набръчкаха в унисон с ъгълчетата на очите. Тези очи, които допринасяха неимоверно за магнетичното му излъчване пред камера, притежаваха стоманен блясък, който на екрана не личеше. Или, размишляваше Джак, може би просто бе войнствено настроен и всичките му оръжия бяха извадени на показ.

Карсън седеше край масата с Библия, отворена на Новия завет. Като плъзгаше пръст по текста, започна да чете от Матей, 7:

„Защото всеки, който иска, получава; който търси, намира; и на тогова, който хлопа, ще се отвори. Има ли между вас човек, който, ако му поиска син му хляб, ще му даде камък?“

Едуард Карсън стана и заобиколи масата.

— Джак. — Здрависаха се. — Радвам се, че дойде. Поздрави и благопожелания от отец Таск. — Той продължи да стиска здраво ръката на Джак. — Изминахме дълъг път, нали, всички ние?

— Да, сър, така е наистина.

— Досега нямах възможност да ти благодаря подобаващо за помощта, която ни оказа, когато се наложи да евакуираме кабинета ми по време на нападението с антракс през 2001 година.

— Просто си вършех работата, сър.

Очите се на Карсън го изгледаха сърдечно.

— И двамата знаем, че не е вярно. Недей да скромничиш, Джак. Онези дни наистина бяха мрачни, подвластни на незнаен терорист, който така и не открихме. Честно казано, нямам представа как щяхме да се справим без помощта на вашето бюро.

— Благодаря, сър.

Другата ръка на бъдещия президент покри дланта на Джак и познатият глас се понижи с един тон:

— Ще ни я върнеш, нали, Джак?

Бъдещият президент се вгледа в очите на Джак с пламнал поглед, като човек, сменил вярата си. Въпреки подчертано градското си възпитание той имаше магнетичното излъчване на селски проповедник и на човек едва ли не му се приискваше да се протегне и да го докосне, да го следва. Присъствието му разпалваше у хората желание да му вярват, все едно баща говори със сина си, или поне Джак си представяше, че един баща би трябвало да общува със сина си именно по този начин. Но всичко това беше един идеализиран образ, безгрешна фигура от синия екран, където зрителите се печелят с хепиенд. За разлика от действителността, която никога не бе носила щастие на Джак и едва ли някога щеше да донесе.

— Ще направя всичко възможно — отвърна той. — За мен е чест, че ме включихте в операцията, сър.

— Честно казано, кой би се справил по-добре, Джак?

— Оценявам това. Сър, според мен първо трябва да се измисли правдоподобна история. — Погледът на Джак се отмести към жената до прозореца, която с невероятно усилие на волята съумяваше да запази присъствие на духа. Той си спомни Шарън в подобно състояние, когато ковчегът на Ема бавно се спускаше в земята. Тогава той чу шепот, както преди малко в главната сграда. Шарън каза, че бил повеят на вятъра в короните на дърветата. Тогава той й повярва.

— Госпожо Карсън — леко наклони глава към нея.

Чула името си, тя се сепна, сякаш се върна в настоящето. Изглеждаше слаба, явно беше изгубила всякакъв апетит. За момент се взря мрачно в лицето на Джак, след което се отдръпна от прозореца и застана пред него.

— Госпожо, родителите ви още ли притежават онази маслинова ферма в Умбрия?

— Да, защо?

Той погледна Едуард Карсън.

— Изглежда ми добро място, където Али може да прекара ваканцията, не мислите ли?

— Да, защо не. — Бъдещият президент вдигна мобилния телефон към ухото си. — Ще кажа на прессекретаря ми да се заеме с това.

Лин Карсън се приближи към Джак.

— Сега знам какво сте преживели, господин Макклюр. Дъщеря ви… — Тя се поколеба. В ъгълчетата на очите й заблестяха сълзи. Тя прехапа устната си. Изглежда, броеше наум до десет. Когато установи контрол над себе си, промълви: — Сигурно Ема ви липсва ужасно.