Ерик Лустбадер: Дъщерята на президента

Сутринта на 20 януари. Денят на официалното встъпване в длъжност на новия президент на САЩ. Джак поспа няколко часа в колата и се събуди малко преди разсъмване. Чувстваше се скован и уморен, а очите му бяха слепени от нечистотии. Прибра се вкъщи, смъкна кървавите дрехи, влезе под горещия душ и изблъсквайки всички мисли настрани, остана под водата петнайсет блажени минути. След това се натърка със сапун, изплакна се и се подсуши.

Устоя на порива да се обади на Шарън и набра мобилния на Али.

— Съжалявам, че не успях да дойда снощи.

— Всичко е наред. — Гласът й звучеше сънливо. — Липсваше ми. — Последва леко колебание. — Снощи пак сънувах от онези сънища. — Тя имаше предвид Иън Брейди.

— Спомняш ли си го?

— Той ми говореше, но гласът му беше призрачен. Не знам, през главата ми минаваха картини като филм. Вървях през тълпа от хора.

— Опитваше се да избягаш от него ли?

— Не знам. Предполагам.

— Али, повече не трябва да се притесняваш за него.

— Какво искаш да кажеш?

По гласа й позна, че вече е напълно будна.

— Това е само между нас двамата, нали така?

— Да.

— Затова не можах да дойда да те видя — обясни Джак. — Бях с него. И сега той никога повече няма да те нарани.

Тя си пое дъх дълбоко.

— Наистина ли?

— Наистина. Ще се видим на церемонията, става ли? А сега нека да поговоря с Нина.

След кратка пауза Нина се обади от другата страна на линията.

— Добра идея да не се свържеш с мен по мобилния ми. От обществен телефон ли се обаждаш?

— От еднодневка, която си купих преди няколко дни. — Той замълча, за да погледне през прозореца на спалнята си, където клоните на дъба се протягаха към небето. — Иън Брейди е история.

— Какво?

— Снощи го проследих до един хотел в Маунт Рейниър, Мериленд. Мъртъв е.

— Какво облекчение.

— Брейди искаше да умре, Нина. Ще ти разкажа подробностите след церемонията, става ли?

— Уговорихме се — отговори тя. — А сега трябва да се връщам на работа.

Вече долу, той извади костюма, който Бенет му беше приготвил преди седмици, когато го подготвяше за назначението в съвместната акция с Хю Гарнър. Разкъса найлоновия плик от химическото чистене. Включи айпода на Ема. Искаше да послуша още от музиката й, докато се облича. Али спомена, че тя постоянно правела листи с песни. На екрана се появи „плейлист“ и той кликна отгоре. Странно, но там имаше само един списък, озаглавен „Навън“. Пусна го. Веднага започна известната песен за отчуждаването на Дейвид Бауи — „Life On Mars?“.

Докато слушаше, Джак облече прясно изпраната и изгладена бяла риза и я закопча до горе. Песента премина в „Sympathy For The Devil“ на „Ролинг Стоунс“. Докато си връзваше вратовръзката, започна „I Put A Spell On You“ на Скрийминг Джей Хокингс — далеч по-сурова и въздействаща от по-късните й кавъри.

След като три пъти се опита да върже вратовръзката си, най-накрая успя. Сложи сакото си и тъкмо се канеше да спре музиката, когато от колоните се разнесе гласът на Ема. Той се вцепени и изслуша записаните й впечатления след трите й срещи с Иън Брейди. Записът свършваше с думите: „Накрая му казах, че ако вижда в мое лице своята Майра Хиндли, дълбоко греши, защото нямам намерение нито да го чукам, нито да се поддам на обаянието му. Тогава ме изненада за пръв и единствен път. Разсмя се. Каза, че вече си има неговата Майра Хиндли.“

Никога няма да го спреш.

Да спре какво? Какво планираше Брейди?

Джак вървеше между рафтовете на библиотеката. При всяко докосване на някоя книга чувстваше как пред него се отваря нова врата. На това място недъгът му изчезваше, тук можеше да чете без напрежение и притеснение, причинявани му понякога от дислексията. В сенките на пътечките между лавиците разпозна Андре, Гъс, Иън Брейди, Ема. Животът на всеки един от тях имаше значение, някаква сила, която щеше да остане с него дори след смъртта им. Беше сигурен в това. Макар сега да се намираха далеч от него, той пак можеше да ги почувства, като животно, което надушва диря и в главата му се оформя образ на това, което някога е било там и след това се е преместило.

Истината беше, че Джак още усещаше следата от хипнотичната сила на Иън Брейди, макар да беше убеден, че Брейди излъга за връзката си с Ема и в действителност му лазеше по нервите. Разбира се, Брейди целеше да му внуши именно това, а Джак беше обикновен човек, жертва на човешките съмнения и страхове като всеки друг — всеки друг, освен Иън Брейди може би.