Ерик Лустбадер: Дъщерята на президента

— Постъпи както намериш за добре. — Брейди въздъхна дълбоко. — И двамата сме сираци, по наш си начин. Аз убих своите родители. И ти трябваше да направиш същото.

— Ако искаш да кажеш, че си приличаме…

— Но трябва да призная, че го компенсира, като уби онзи уличен разбойник Андре. — Брейди се подсмихна. — При това в библиотека. Великолепно. — Той пак отпи от полската водка. — Ще ти разкрия една тайна, Джак. Нямам никаква вяра в себе си. На младини исках да се докосна до всички тънкости в живота — и малки, и големи. Да стигна до същината на нещата. — Погледът му светна. Това бяха очите на Рон Крей, Чарлс Уитман, Иън Брейди. — Звучи познато, нали, Джак? И ти се стремеше към същото. — Той кимна. — А какъв станах? Най-големият мошеник в живота. Нищо не остана от мен, само хитрости. Затова установих, че същност на нещата не съществува. Мисля, че имаше, но много, много отдавна. Животът е кух като дърво, проядено от дървояди. Такива са хората, Джак. Дълбаят в живота с обезумялата си цивилизация, с преследването на богатство и слава, с опитите си да отрекат гниенето на тялото. Всички са побъркани. Как да не са, след като правят такава безбожна бъркотия? Те изкорубват живота, Джак, докато не остане нищо, освен черупката, илюзията за щастие.

— Не ти вярвам.

— А, но е вярно и дъщеря ти го знаеше. Ема чу каквото имах да кажа и то я привлече както пламък привлича нощна пеперуда. Много жалко, че умря толкова млада. Имах големи планове за нея. Освен да убивам, другото нещо, с което се справям отлично, е да бъда ментор. Ема имаше истински потенциал, Джак. Можеше да стане най-ревностната ми ученичка.

С обезумял вик Джак се хвърли срещу Брейди и го блъсна с рамо. Столът се прекатури назад и двамата се затъркаляха презглава, образувайки заплетено кълбо от ръце и крака, което спря при стената под задния прозорец. Джак заби юмрук в носа на Брейди и със задоволство чу как хрущялът се пречупи. Кръвта плисна и по двамата. В почти същия момент Джак усети как пистолетът му бива измъкнат от ръката. С опипване се опита да намери другия пистолет, но видя Брейди да вдига неговия глок. Само още един миг и онзи щеше да застреля Джак. Но Джак забеляза накъде сочи глокът и предусети, че Брейди има намерение да се застреля в главата с неговото оръжие. Това е имал предвид, като говореше за оттегляне в ореол от слава. Щеше да сложи край на царуването си, като направи необходимото Джак да прекара останалата част от живота си в затвора.

С отчаян замах Джак изби глока от ръката на Брейди и оръжието се плъзна по пода. Той задърпа Брейди, за да го изправи на крака, но настъпи пистолета си. Както всичко останало наоколо и оръжието беше хлъзгаво от попадналата кръв върху него. Джак залитна напред, повличайки със себе си и Брейди, и двамата полетяха към прозореца. Отгоре им се изсипа вихрушка от изпотрошени стъкла. Брейди се олюля за момент, докато Джак беше върху него. Двамата се озоваха в удивително равновесие. Джак се опита да се дръпне назад и да се изправи, но Брейди беше твърде далеч. Без тежестта на Джак да го придържа на място, той започна да се изплъзва през прозореца с главата надолу. Джак се опита да го хване, но Брейди му избута ръцете.

Без да изразява каквато и да било емоция, Брейди се взря в лицето на Джак.

— Няма значение. Никога няма да го спреш.

В следващия момент той падна от третия етаж върху бетонната настилка. Целият в кръв и посипан с малки парчета стъкло, Джак грабна пистолета си и изхвърча от апартамента. Втурна се по тесния коридор, спусна се надолу по стъпалата, взимайки по три наведнъж, и заобиколи сградата.

Брейди лежеше свит в гротескна купчина. Дори и да бе оцелял при падането, вратът му се беше прекършил. На фона на острата натриева светлина от лампите на паркинга красивото му лице приличаше на плетеница от белези, сякаш през годините е било съшито в едно цяло. Без искрица живот в тях, очите му бяха като две копчета. Лишен от харизмата си, Брейди вече не беше приятна гледка за окото. Той беше мъртъв, а от Джак се стичаше кръв. Двайсет и пет години на гняв, скръб и чувство за изоставеност изтекоха като пясък през пръстите.

Още с влизането в просторната и смълчана обществена библиотека на „Джи Стрийт“ Джак усети как по тялото му се спуска спокойствие. Сухата и леко прашна миризма на книги му подейства като глътка свеж въздух и му върна спомените за многото часове, прекарани в щастливо ровене из книгите. Тук цареше мир, който му действаше едновременно успокояващо и възбуждащо. Сякаш се намираше в океана и чувстваше как лекото му като перце тяло се носи отгоре по водата и в същото време привиква към света на непознатия живот, който кипи под повърхността. Пред него се намираше знанието на света, мъдростта на историята. Това бе неговата катедрала. Тук беше бог.