Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Права си, разбира се — каза тя, докато отчаяно се опитваше да възвърне нормалното си състояние. — Моля те, прости ми.

— Няма какво да ви прощавам, госпожо… Шарън.

Али се приближи и взе блестящата черупка от ръката на Шарън. В този момент ръцете им се докоснаха и Шарън заплака. Само за миг бентът се отприщи и всички старателно потискани чувства се съживиха. Уверенията на отец Лариган, че „това е Божията воля“ и че „смъртта на Ема е част от Божия план“, се разпаднаха под тежестта на лицемерието. Шарън, кралицата на отричането, въобще не беше подготвена за ада и затова бентът не само се отприщи, а се срути напълно.

Тя се поклащаше напред-назад, разкъсвана от неудържими ридания. „Познанието идва чрез страдание“ беше една от любимите сентенции на отец Лариган. Но в миг на самопознание тя си даде сметка, че това не е сентенция, а просто още един начин на църквата да държи под контрол огромното си непокорно стадо. Всички трябва да страдаме заради първородния грях на Ева, всички заслужаваме да страдаме в този живот, за да бъдем спасени в Рая. Какъв по-добър начин да се държат хората, подчинени на църквата? Със сигурност Бог не е имал предвид тези мошеници да говорят от негово име. О, какво коварство!

Към скръбта й се присъедини гневът, че я мамят, ужасът от безсмислената жестокост на живота. Всичко беше хаос — неконтролируем, непознаваем. Заедно с това дойде и ясното осъзнаване, че Джак е прав. Новооткритата й религия не беше нищо друго, освен преструвка, още един начин да отрече чувствата си, да убеди себе си, че всичко ще бъде наред. Но дълбоко в себе си, там, където се боеше да погледне, тя съзнаваше, че животът й никога повече няма да бъде наред, защото Ема им беше отнета без каквато и да било разумна причина. И после отчаяно се замисли каква причина изобщо би могла да оправдае смъртта на дъщеря й. Никаква. Никаква, нито на земята, нито на небето.

Постепенно си даде сметка, че Али й държи ръката. Водеше я към дневната, където тихо седнаха една до друга на дивана.

— Да ти донеса ли нещо? — попита Али. — Чай, чаша вода?

Шарън поклати глава.

— Благодаря ти, сега се чувствам много по-добре.

Каква горчива лъжа! С вътрешното си око виждаше интериора на църквата, която посещаваше, мрачната атмосфера, изповедалнята, където свещениците изслушваха и опрощаваха греховете ти, ако кажеш наизуст изпразнените от съдържание слова на „Аве Мария“ и „Отче наш“. Но отец Лариган и другите свещеници не бяха изпълнени с милост. Мъждукащите свещи залъгваха онези, чиито молитви те носеха в пламтящите си сърца, в изображенията на Христос, който кърви и умира, докато ангелите пърхат като нощни пеперуди около главата му. И златото! Накъдето и да погледнеш, имаше златни кръстове, опръскани в розови и зеленикави оттенъци от витражите. И сълзите на стариците, молитвите им, старици, които нямаха къде другаде да отидат, старици, чийто живот беше свършил и които се тълпяха на прага и се жалваха за лошото си здраве. Тя не беше старица! Животът й не беше свършил. Все още не беше безнадеждно късно да има друго дете, нали? Или беше?

Тя се изтръгна от болката и се усмихна през сълзи.

— Както и да е, не ми обръщай внимание. — Тя потупа Али по коляното и ето, пак се появи удивителното наелектризиращо чувство, което я караше да плаче. Този път успя да възпре сълзите си, но не беше лесно.

— Говорехме за теб. Ти водиш живот, изпълнен с привилегии, Али. Толкова много млади дами ти се възхищават и ти завиждат и толкова младежи се опитват да се докопат до теб.

— И какво от това? — попита Али. — Ненавиждам факта, че за родителите ми привилегията означава всичко на този свят. За мен не означава нищо, но те не могат да го проумеят, изобщо не ме разбират.

Шарън я изгледа тъжно.

— Аз така и не разбрах Ема. Целият този гняв, бунтарството. — Тя поклати глава. — Имаше моменти, в които си мислех, че тя със сигурност ще експлодира от това, че крие толкова много неща от нас.

— Тайните, които таим.

Шарън сключи ръце.

— Смятам, че накрая тайните ни лишават от живот. Това е като да имаш гангрена. Ако ги пазиш достатъчно дълго, те започват да те убиват малко по малко, залавяйки се първо със сърцето.

— Твоето сърце още тупти — отбеляза Али.

Шарън се извърна и погледът й се спря на снимката, на която Ема седеше на кон. Дъщеря й умееше да язди.

— Боя се, че само в медицинския смисъл на думата.

Али се премести по-близо до нея.

— Все още имаш Джак.

— Като те гледам тук… — Шарън прехапа устна. — О, искам си дъщерята!