Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Кой квартал по-точно?

— Недалеч от „Макмилън Резервоар“.

Министър Пол прокара ръка по челото си. Беше ясно, че Джак му предостави отговора. Лошото беше, че Пол се боеше именно от този отговор, защото той потвърждаваше мрачните му заключения за истинската същност на Иън Брейди.

— Трябва да забравиш за „Макмилън Резервоар“, Джак.

— Малко е трудно, сър. Този човек, Иън Брейди или Чарлс Уитман, или Рони Крей, или както и да се нарича днес, отвлече Али Карсън и хладнокръвно уби охраната й от Сикрет Сървис.

— И въпреки това трябва да го забравиш.

Джак щеше да попита „Какви, по дяволите, ги говорите, сър?“, само че вече съвсем точно знаеше какво казва Пол. Последното парче от пъзела се нареждаше в главата му, най-важният елемент току-що падна на мястото си. Нищо чудно, че самоличността на жертвите при „Макмилън Резервоар“ никога не беше оповестена. По същата причина катастрофата на „черната кола“ и смъртта на двамата агенти в нея никога нямаше да се появят в новините.

Мозъкът на Джак пресъздаде случката при „Макмилън Резервоар“, когато той проследи Гъс и детектив Станц и когато доносникът на Гъс каза: „Гарантирам ви, че никога няма да разберете името на убиеца нито от мен, нито от някой друг.“

— Брейди има чадър — каза Джак на Пол. — Разпъвате чадър над един сериен убиец, над един похитител.

— Не аз, Джак. Правителството. Затова заповедта ми към агентите от „черната кола“ беше отменена на най-високо ниво. Опасяваха се, че си твърде близо до Брейди.

— Основателно опасение.

Лицето на министъра изглеждаше застинало като камък. Човек можеше да мине с парен валяк върху него и пак да не остави никаква следа.

— Това е въпрос на национална сигурност.

— Колко незаконни действия са били извършени през последните осем години в името на националната сигурност?

— Джак, моля те. Това е приятелско предупреждение, продиктувано от най-приятелски чувства.

— Разбирам, сър. Но трябва да го направя.

Пол изпусна дълга въздишка.

— Виж, опитвам се да те предпазя, разбираш ли?

— Да, сър, но това няма да промени решението ми.

Пол извърна поглед за момент. И за миг не беше допускал, че ще промени решението на Джак Макклюр, но трябваше да е абсолютно сигурен в този мъж.

— Отсега нататък си сам — много тихо и много отчетливо промълви Пол.

— Подготвен съм за риска. — Знаеше, че няма да се успокои вътрешно, докато не залови Иън Брейди и не го натика в ареста или не го застреля.

— Как искам ти и Джак да сте ми родители!

— Мили боже! — Шарън стоеше в кухнята. Толкова се стъписа от изявлението на Али, че изпусна едно яйце, докато го пренасяше от кутията до нагорещения тиган. Жълтъкът се пръсна като балон, пълен с вода, и по печката и бистрия, лепкав белтък бавно започнаха да се стичат жълти нишки.

Първичният инстинкт й подсказа да направи нещо за хапване на Али и двете се отправиха към кухнята — стаята, която винаги й бе внушавала чувство за сигурност. Ако трябваше да бъде честна със себе си, присъствието на Али я изнервяше, макар че нервността й нямаше нищо общо с факта, че Али е дъщеря на бъдещия президент. Всичко се дължеше на факта, че Али беше най-добрата приятелка на Ема. Двете бяха на една и съща възраст и въпреки че човек никога не би могъл да ги обърка, за Шарън беше трудно да погледне Али, без да види собствената си дъщеря. Изведнъж я връхлетя жестока болка, която тя си мислеше, че вече е потушила в себе си. Отровният бодил на смъртта на Ема още беше вътре в нея.

Без да мисли, тя изключи котлона и започна да почиства мръсотията с гъба.

— Защо, за бога, казваш такова странно нещо?

— Защото е вярно.

Шарън изстиска остатъците от суровото яйце в мивката. Счупената черупка стоеше в шепата й.

— Но аз съм сигурна, че майка ти и баща ти са чудесни хора.

— Извинявай, но всичко, което знаеш за мама и татко, е това, което си видяла по телевизията или си прочела в списанията — опонира й Али.

Тя стоеше подпряна на шубера в дневната. На Шарън й се струваше, че е по-уравновесена от обичайното за възрастта й и със сигурност по-улегнала, отколкото е била Ема някога. Какво не бих дала за такова дете, изстена някакъв вътрешен глас. Ужасена от мисълта, тя моментално сложи ръка пред устата си. Боже, прости ми, мълчаливо изхлипа тя. Но бързата й молитва за покаяние не я накара да се чувства по-добре, а просто омърсена. За момент се паникьоса. Щом молитвите вече не действаха, какво й оставаше? Истината е, че молитвите са само думи, помисли си тя, а какво успокоение представляват думите в такъв момент? Кухини като празни черупки от яйце.