Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Добре, ние трябва да тръгваме. — Двамата с Али се изправиха. — Засега се спотайвайте. Ще ви стигне ли храната за една седмица?

— Мисля, че да. — Армитидж се наведе и отвори хладилника. — Когато колата и сокът свършат, имаме много вода. — Той вдигна поглед. — Но всичко това е безсмислено, нали? В момента, в който хората, които поддържат това място, дойдат сутринта, ще изхвърчим като тапи.

— Не, няма. — Джак все още притежаваше сградата и тъй като искаше по-ниски наеми от обичайните, наемателите щяха да направят всичко за него. — Повярвай ми, няма да ви притесняват. — Джак подаде ръка на Армитидж. — Ще ви измъкна, Крис.

Армитидж кимна, но изобщо не изглеждаше убеден.

Първата мисъл на Джак беше Игън, но кой знае къде беше той по това време? Нямаше намерение да му звъни вкъщи. Затова му остана една-единствена възможност и той поведе Али към дома на Шарън.

Искаше да й се обади да я предупреди, но на този етап се боеше да използва мобилния си телефон. Затова спря до един супермаркет и купи комплект евтин мобилен телефон с предплатена карта. Настрои апарата и набра номера на Шарън.

Веднага щом чу гласа й, изстреля:

— Трябва да дойда. Става ли?

— Сред случилото се последния път?

— Беше просто спор. Не прави от мухата слон.

— От мухата слон? Джак, не разбираш ли? Ема беше основният смисъл на съвместния ни живот.

Тя беше права, разбира се, но той не разполагаше с време да навлизат в подробности.

— Чуй какво ще ти кажа, Шар. Имам нужда от помощта ти. Сега.

Леко колебание.

— Всичко наред ли е?

— Не съвсем.

— Какво става? — Тонът й се промени. Томахавката беше заровена. — Плашиш ме.

— Ще дойдем след петнайсет минути.

— Ще дойдем? Джак, с кого си?

— Не по телефона — отвърна той и прекъсна връзката.

Качи се в континентала и потегли.

Параноята го завладя до краен предел и той провери квартала на Шарън в радиус от осем преки. Дори на него му изглеждаше прекалено, особено като се има предвид, че не можеше да се сети за нито една причина, поради която Шарън би била поставена под наблюдение. Но тъй като нямаше представа кой е насъскал „черната кола“ подире му или най-малкото защо, колкото по-обстойна проверка направеше, толкова по-добре щеше да се чувства.

След като се убеди, че районът не е подложен на наблюдение, спря на алеята пред къщата на Шарън. Али не си беше отворила устата, откакто му дешифрира съобщението от Нина.

Докато двигателят все още работеше, Джак се обърна към нея:

— Добре ли си?

— Надявам се. — Тя постави ръка на слепоочието си. — Главата ме боли.

— Шарън ще ти даде хапче.

— Вие скъсахте, нали?

Джак кимна.

— Ще се съберете ли пак?

Джак въздъхна.

— Ще те излъжа, ако ти кажа, че знам отговора.

— Да, разбирам.

— Какво искаш да кажеш?

— Ема доста говореше за вас, защото нещото, което най-много я разстройваше, бяха скандалите ви. Не ги понасяше.

Джак леко отвори прозореца. Затопленият въздух вътре го дразнеше.

— Освен това тя смяташе, че вината за конфликтите е нейна.

— Това не е вярно!

— Странно, защото ми е споделяла, че споровете ви винаги са заради нея.

Тогава Джак млъкна. Нещо го жегна под лъжичката, сякаш беше преял и сега на всяка цена трябваше да се отърве от храната. Той отвори вратата, слезе и се облегна на колата. Не му достигаше въздух.

Али също слезе, заобиколи предницата на континентала и застана до Джак.

— Съжалявам, ако съм те разстроила.

— Не ми обръщай внимание.

Връщайки се назад във времето, той си даде сметка, че скандалите им нямаха край. И за какво? За нищо. Препираха се, защото им беше станало навик, защото се бяха вкопчили в битката като стари неприятели, които вече не помнеха как беше започнала враждата им. Беше му дошло до гуша. Сигурно съществуваше по-добър начин да се разберат, а не с езика на гнева.

Той кимна.

— Казваш ми нещо, което двамата с Шарън трябваше да осъзнаем преди много време.

Шарън изглеждаше обезумяла от страх, когато отвори вратата.

— Али!

— Здравейте, госпожо Макклюр.

— Хайде, влизайте. — Шарън се огледа, преди да затвори и заключи вратата след тях. — Какво става, Джак?

Влязоха във всекидневната и седнаха на Г-образния диван.

— Ще ти донеса нещо за главоболието — каза Джак.

— Не — отказа Али. — Мина ми.

Джак я изгледа за момент, след което се обърна към Шарън.

— Трябва да намеря безопасно убежище за Али. Само за малко, докато свърша една работа.