Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Сърцето на Джак се преобърна в гърдите. Той каза на Али да изчака в колата, слезе и показа документите си на един от двайсетината мъже в костюми, които се навъртаха наоколо. След това забеляза Хю Гарнър, който ръководеше операцията, и прибра картата си за самоличност.

— Здравей, Макклюр — поздрави Гарнър. — Какво те води насам?

— Имам среща с Крис Армитидж от ПАСП — излъга Джак.

Лицето на Гарнър се разтегна в гримаса.

— И ние, Макклюр. Лошото е, че не можем да го открием. Нито него, нито приятелчето му Питър Линк. — Гарнър наклони глава. — Ти случайно да знаеш къде са?

— Ако знаех, нямаше да съм тук и да говоря с теб — отвърна Джак. — Бих искал да говоря с някой друг от офиса на ПАСП.

— Боя се, че това е невъзможно — каза Гарнър със самодоволна физиономия. Един от хората му го извика, при което той се извърна, даде няколко заповеди и пак се обърна към Джак. — Тук няма никой. Офисът е затворен.

Джак се замисли за всички потънали в работа мъже и жени, които видя, докато отиваше към кабинета на Армитидж.

— Къде са всички останали?

— Във федералния арест — ухили се Гарнър. — Нямат право да извършват дейността си. Ще бъдат задържани толкова дълго, колкото е необходимо. Нито ти, нито който и да било друг може да ги види без писмено разрешение, подписано лично от съветника по национална сигурност.

Джак залитна назад като ударен от гръм.

— За какво, по дяволите, говориш?

— Преди час президентът се появи по телевизията и направи изявление, подкрепено с дадените му лично от руския президент доказателства, че ПАСП и П-2 са финансирани от Пекин. — Гарнър се ухили още по-широко. — На всички им е повдигнато обвинение в държавна измяна по силата на закона против тероризма от декември 2001 година.

На юг от барикадите, които блокираха авенюто, имаше тясна уличка. Джак подкара колата към „Чилъм Плейс“ и паркира на един празен паркинг. Али не си отваряше устата. Той беше наясно, че тя отлично разбира какво се е случило.

— Защо дойдохме тук? — попита Али най-после. — Да седим в мрака с изгасени светлини и изключен двигател?

— Отиваме на край света — каза Джак съвсем сериозно. — Ще се махнем от координатната система.

— И какво ще правим там?

— Разкажи ми още за Ема.

Али усети как познат ужас стисна сърцето й. Откакто Джак и Нина я спасиха, се чувстваше в треска, измъчваха я пристъпи на безпокойство, обливаше я студена пот, видения на застрашителни сенки й шепнеха ужасни неща. Виждаше Крей навсякъде. Като че ли той я дебнеше, наблюдаваше всяко нейно движение, чуваше всяка нейна дума и всеки неин дъх. Често, останала сама, тя трепереше, скована от студ до мозъка на костите. Крей се беше превърнал в слънцето, луната, облаците в небето, които се движеха заедно с нея, вятърът, който шумолеше в клоните на дърветата. Винаги беше с нея, заплахите му се преплитаха с идеите му, със странната и неудържима откритост и свобода, които тя чувстваше в негово присъствие. Тези противоречиви чувства я объркваха и ужасяваха още повече. Вече не знаеше коя е всъщност или по-точно вече не можеше да упражнява контрол над самата себе си. Нещо зловещо и невероятно страшно беше станало с нея в онази стая, където беше той. Честно казано, не можеше да си спомни някои моменти и това й действаше успокояващо. Не искаше да бърника под непознатата повърхност на смътната тревога, че не може да си спомни. Усещаше, че нещо се е изплъзнало от нея, за да бъде заменено от нещо друго. Вече не беше онази Али Карсън, която спеше в общежитието.

От друга страна, сега тук беше Джак. Тя много го харесваше и му имаше доверие. Той я караше да се чувства в безопасност както никой друг. Завидя на Ема за този баща, но после за пореден път си даде сметка, че Ема е мъртва, и се засрами, че подобна мисъл даже мина през главата й. Но дори мисълта да говори с него за Крей, за това, което се случи, отключваше чувство на паника, което тя не можеше да разбере, макар да се опитваше да го контролира.

— Веднъж Ема ми каза, че никога не виждаме себе си наистина — каза тя, опитвайки се както да се успокои, така и да му отговори. Усещаше, че докато продължава да говори за Ема, приятелката й не е мъртва, че част от нея, онази част от Ема, която те виждаха и чуваха, щеше да остане. — Каза, че виждаме само отражението си — в огледала, във вода. Но изобщо не изглеждаме така в действителност. Затова вечер често играехме една игра. Сядахме на леглото една срещу друга и се редувахме да описваме лицето на другата до най-малката подробност — първо челото, после очите, носа, бузите, устата. И Ема беше права. Опознавахме самите себе си от различен ъгъл.