Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— И на Джак. Той се намеси. Опълчил се е на Гарнър, накарал го е да спре с давенето, като го е заплашил, че ще се обади на бъдещия президент. Заплахата не е била куха и Хю го е знаел, затова се е оттеглил. Но сега мрази Джак и в червата си.

— Всичките са с добри намерения — отбеляза Пол замислено. — Джак на наша страна ли е?

Нина разпери пръсти учудена.

— Още не знам дали е на нечия страна. Имам чувството, че е най-аполитичният човек, когото познавам. Системите, всички до една, го отвращават.

— Тогава какъв е? — попита Пол.

— Всъщност, като съдя по всички факти, бих казала, че е хуманист.

Пол изпадна в размисъл.

Полицейската кола беше стигнала до края на магистралата „Къртис Мемориъл“ и сега се движеше по моста „Франсис Скот Кий“ в посока Джорджтаун. Ранната сутрешна мъгла се беше вдигнала и под пелената й се показа ясно високо небе, окъпано в слънчева светлина. Усещаше се само подухването на лек ветрец. Пол, който мразеше претоплените превозни средства, беше смъкнал прозореца от своята страна и се наслаждаваше на свежия въздух в лицето и врата му.

— Проблемът е — отрони с полузатворени очи срещу вятъра, — че въпреки взетите от мен високотехнологични мерки за сигурност съм победен от един много прост метод: четене по устни.

— Някой на яхтата?

Той кимна.

— Проклетият капитан, не кой да е.

— Не беше ли проучен както трябва?

Пол й хвърли съчувстващ поглед.

— Говорим за човек от Белия дом, от високите етажи на властта. Всички проучвания на земята са безполезни срещу възможността да бъдеш надхитрен от някой от такъв ранг.

Колата пое по „Ем Стрийт“ и после сви на север по магистрала „Рок Крийк“.

— Сигурно не мислиш, че президентът го е наел директно?

— Не — отвърна Пол. Колата спря встрани от пътя до Рок Крийк Парк. — Поразходи се с мен. Шофьорът ще ни вземе при ресторанта за бързо хранене три километра по-нататък.

Слязоха от колата и тръгнаха пеша. Полицейската кола скоро изчезна. Пол беше оставил смешната си шапка на предната седалка. Слънцето едва–едва проблясваше иззад пелената от бели облаци. Нина придърпа яката на якето си по-плътно около врата, а Пол пъхна ръце в джобовете си. Наоколо им имаше само дървета и храсти.

— Мислих доста по твоя въпрос — започна Пол. — Не, президентът е твърде хитър, за да инициира нещо срещу мен сам. Даже не съм сигурен дали знае за смъртта на двамата мъже, които следяха Джак, за да го пазят. Затова най-вероятно той има посредник.

— Имаш предвид наемен убиец.

— Наречи го както искаш, Нина, но имаме много силен противник в администрацията.

— При всички случаи се налага да знаем кой е той, не мислиш ли?

Пол кимна.

— Със сигурност. Тъй като е замесен президентът, дори и да не е на тактическо ниво, нашият човек трябва да е или държавният секретар, или съветникът по национална сигурност.

Нина потръпна.

— Не искам нито един от двамата да ми е враг.

— Разбирам те — призна Пол, — но това е ръката, която си има работа с нас.

Приближиха едно разклонение на алеята и той поведе надясно, покрай една висока дига. Отдолу се мержелееше поток. Освен рядко преминаващите коли наоколо нямаше абсолютно никой.

— Добрата новина е, че разбрах коя е тя — продължи Пол. — Капитанът се е обадил същия ден, когато с теб се срещнахме на яхтата. Няколко минути след като си си тръгнала. По това време президентът пътуваше за Москва, за да се срещне с президента Юкин. Разбира се, може самият той да е приел обаждането, но изглежда малко вероятно. Президентът поддържа високо ниво на прехвърляне на отговорността, като използва подбрани посредници, които той смята, че могат да бъдат употребени.

— И държавният секретар, и съветникът по национална сигурност са били с него на борда на „Еър Форс 1“ — каза Нина.

— Да, но само един от тях е знаел и следователно е имал достъп до един определен шпионин от висок ранг. Аз съм отговорникът на този разузнавач. Ето колко е важен. Той внезапно изчезна. Не се е появявал на явките от две седмици. Но имам основание да смятам, че точно този агент е бил в контакт с някого от администрацията. Опасявам се, че този високопоставен служител използва шпионина, който несъмнено е убиец без капчица съвест, за свои собствени цели.

— Какви цели?

— Нямам свобода на действие да разкрия това. — Като например отвличане на дъщерята на Едуард Карсън, за да бъде заклеймена постъпката като акт на тероризъм и хвърлена в градината на мисионерските секуларисти, помисли си Пол. — В началото подозирах, че може да е президентът, но сега смятам, че може да е единственият друг човек, който знае за съществуването на шпионина: съветникът по национална сигурност.