Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

— Този мобилен телефон е бил на един от убитите агенти от Сикрет Сървис, които охраняваха Али Карсън — продължи Гарнър. — Намерен е близо до тялото на Кала Майърс. Към момента на смъртта жертвата е работила за Първите американски светски проповедници. Докато преди се смяташе, че въпросната госпожа Майърс не е отвлякла Али Карсън, сега е повече от сигурно, че е била замесена. Предполагам, че се е подготвяла да дезертира. Отивала е към полицията с мобилния телефон. Някой от съмишлениците й е разбрал за героичното й намерение и я е убил. Сигурно е чула нападателя й да се приближава, защото е успяла да изхвърли телефона. Намерили са го при първоначалното претърсване на местопрестъплението откъм западната страна на Испанските стълби. Чисто доказателство, че ПАСП или П-2 стоят зад похищението на Али Карсън.

— Добра работа, Хю — каза президентът. — А сега ще ни извиниш ли за момент?

— Разбира се, сър.

Гарнър излезе от стаята като изпълнителен войник, но Пол успя да забележи начумерената му физиономия.

Президентът се покашля.

— Тази дреболия заедно с документите, които ми даде президентът Юкин, ще сложи край на мисионерските секуларисти в Америка.

Той се извърна към Пол.

— Денис, нареждам ти да започнеш с ареста на членове на Първите американски светски проповедници. Тъй като не успя да постигнеш напредък с идентифицирането на някой от нелегалната П-2, искам всички задържани да бъдат разпитани по въпроса. — Той вдигна пръст. — Не е нужно да ти напомням, че ни остава малко повече от седмица, преди да ми свърши мандатът. Лично аз няма да считам работата ни за приключена, ако не изправим тези родни терористи пред съда. Естествено, не вярвам новият президент да свърши работата, така че всичко остава в наши ръце.

Пол, който тайно негодуваше срещу завоалираното мъмрене на президента, кимна и ентусиазирано каза:

— Считайте го за направено, сър. Сега, след като разполагаме със силата на доказателствата, можем да нападнем по-открито.

— Добре. — Президентът, който явно не се поддаваше на хитро формулирания отговор на Пол, потърка ръце. — А сега, за предстоящото след 20 януари.

Пентагонът беше построен върху тайни, но Пол забеляза, че днес в тази стая се усеща нещо още по-дълбоко и смъртоносно. На бюрото си Пол държеше плочка от палисандрово дърво, подарена му от неговия ментор. Върху нея в златно листо беше гравиран известният цитат на Бенджамин Франклин: „Трима могат да пазят тайна, ако двама от тях са мъртви.“ В този момент Пол беше убеден в тази мисъл повече от всякога. Докато оглеждаше стаята, му се струваше, че атмосферата блика от тайни. Вероятно така се случва, когато кашата свърши, помисли си той, когато след осем години на трудни решения, поверителни обаждания и нужда от неистов контрол доверието между дори най-близки колеги се срива. Менторът му го предупреди, че последните дни на една администрация са белязани или от отегчение, или от отчаяние. Нито едно от двете не беше здравословно. И двете разкриваха разяждащото действие на покварата. Всеки човек трябваше да приеме резултата: властта или го е съсипала, или той не може да живее без нея. Наставникът му каза, че след време остава само да бъде пречистен мръсният канал и хаосът на властта се изплъзва през пръстите ти.

— Господа — продължи президентът, — как върви тайната ни кампания за осигуряване на влиянието ни върху Конгреса и медиите, когато Едуард Карсън стане президент?

Тук и сега Пол се изправи лице в лице с истината в думите на своя ментор. Беше отвратен от хода на тази среща, от Цезар, просещ милост пред лицето на гибелта, от роптаенето срещу времето и историята. Но той знаеше, че не може да позволи на скритата безнадеждност да го заслепи за крайната опасност на последните няколко заповеди. Отчаяното животно беше най-опасно. Въпросът, на който той трябваше да отговори, при това скоро, беше кой от тези трима мъже е най-отчаян и следователно най-опасен.

На Пол се падаше да разбере каква вреда бяха нанесли осемте години власт върху тримата мъже. Кой беше изстискан като лимон и кой пристрастен?

Държавният секретар, едър мъж със зачервено лице на заклет алкохолик и блестящи очи като на Дядо Коледа, беше първият, който пое хвърлената от президента ръкавица.

— Ако поддържаме курса, няма от какво да се боим. Евангелистите все още са най-широката ни основа, макар че трябва да признаем, че Националната оръжейна асоциация се е кротнала.