Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Али се обърна, когато Джак излезе от „Емили Хаус“. Тя стоеше на верандата и гледаше как охранителите кръстосват тревните площи на различни интервали от време. Той зърна в очите й очакване, но и страх едновременно.

— Е?

Джак кимна и на лицето й веднага се изписа облекчение.

Докато отиваха към колата, тя каза:

— Искам да седна на задната седалка.

Джак тутакси я разбра. На път към Вашингтон с едно око следеше пътя, а с другото гледаше в огледалото за обратно виждане и проверяваше ту колата с двамата охранители от Сикрет Сървис, ту Али.

— Къде седеше тя? — попита Али.

Той знаеше, че става въпрос за Ема.

— Малко по-вдясно. Да, точно там.

През останалата част от пътя Али остана на показаното й място със затворени очи. Обзе я някакво спокойствие, все едно се отнесе извън времето и пространството. В този момент, разтърсен като от електрически шок, Джак осъзна, че подобното й на транс състояние му напомня какво му бе откраднато, след като уби Андре в библиотеката. И той се зачуди дали двамата с Али не са тигри, дали сега не беше негов ред да я заведе в гората.

Старата дървена къща както винаги се издигаше в края на „Уестморланд Авеню“, точно до границата на Мериленд. Къщата и прилежащото й парче земя бяха устояли на развитието на времето и цивилизацията. Огромният дъб все още се извисяваше над нивото на покрива, а в клоните пред стаята на Джак още имаше птиче гнездо. Залесената площ беше още по-гъсто обрасла и непроходима отпреди.

Той заведе Али именно в къщата на Гъс. Неговият дом, мястото, където Шарън отказа да се нанесе, отхвърляйки миналото му. Всъщност тя не можеше да проумее защо той не я продаде и не използва парите, за да плати обучението на Ема в „Лангли Фийлдс“, вместо да ипотекира къщата им за втори път. „Притежаваш това ужасно старо нещо без никакви тежести, каза тя. Защо просто не се отървеш от него и да се приключи с това?“ Тя не беше разбрала защо той не искаше да се приключи с това, както и че Джак често водеше там Ема и Моли Шилц, когато бяха по-малки. Те обожаваха да се катерят по дъба и да се излягат на разклоненията на огромния му ствол. Обичаха да играят на криеница в обраслата гориста местност зад къщата. Разпльокваха се като морски звезди на големите дивани във всекидневната и слушаха старите грамофонни плочи на Гъс — Мъди Уотърс, Хаулин Улф, Джеймс Браун. Отлично имитираха изключителното сценично поведение на Браун, след като Джак им показа видеозапис на наелектризиращия му концерт в „Аполо“ в Харлем.

Докато се качваше по предните стълби, Джак забеляза, че колата на Сикрет Сървис паркира малко по-надолу по улицата, пред съседната къща. От тази удобна позиция агентите имаха идеална видимост към предната и страничната част на къщата.

Джак влезе в кухнята и остави китайската храна за вкъщи на плота. Когато се върна във всекидневната, отиде до стария грамофон, избра една плоча и я постави върху въртящия се диск. След миг Мъди Уотърс поде „Long Distance Call“.

Али започна да обикаля бавно, като се поспираше тук-там, за да разгледа някоя снимка, книга или редица от плочи. Прокара пръсти по китарата на Гъс, по наредените видеокасети със записи на стари телевизионни шоупрограми, по лавицата с комикси на Джак от Сребърната епоха — „Спайдърмен“, „Фантастичната четворка“ и „Доктор Стрейндж“, всеки от които стоеше в отделна обложка.

— Леле, тук наистина изглежда точно така, както ми го е описвала Ема.

— Мисля, че тук й харесваше.

— О, да. — Али разгледа касетите: „Шоуто на Дик ван Дайк“, „Подводен свят“, „С оръжие, готов да пътува“, „Шоуто на Боб Нюхарт“. — Тя обичаше да идва тук, когато теб те няма. Да бъде сама.

— Какво е правила тук?

Али сви рамене.

— Не знам. Сигурно е слушала музика. Беше луда по айпода, който й подари. Носеше го навсякъде. Правеше списъци от песни и ги слушаше през цялото време. — Тя остави касетите. — Никога не сподели с мен какво е правила тук. Тя имаше тайни от всички, дори и от мен.

Докато я гледаше, Джак изживяваше един невероятно горчиво-сладък момент, защото колкото и да бе щастлив, че тя е тук, присъствието й по възможно най-болезнен и непосредствен начин му напомняше какво можеше да преживее с Ема. В същото време го завладя безкрайно чувство на покровителство спрямо нея.

След смъртта на Ема му трябваше известно време, за да осъзнае, че светът се е променил: никога вече нямаше да е безопасен, никога нямаше да е онова спокойно и удобно местенце, както когато Ема беше жива. Цветът му беше различен, забулен в траур.