Ерик Лустбадер - Дъщерята на президента

Джак чу отварянето на вратата и се обърна. Беше Али, следвана плътно от доктор Сондърсън. Бяха изминали само три дни, откакто я видя за последен път, но изглеждаше с година по-възрастна. На лицето й беше изписана промяна, която той не можеше да определи съвсем точно. Още една визуална загадка, която трябваше да дешифрира.

— Ей! — възкликна той с усмивка.

— Ей!

Тя се спусна в прегръдката му. Джак я целуна по главата. После доктор Сондърсън му кимна и се оттегли в „Емили Хаус“.

Али носеше късо вълнено сако, дънки и оранжева фланелка „Бъфало“ с щампа на летящ орел, стиснал в ноктите си череп.

— Искаш ли да се поразходим? — предложи той.

Тя кимна и Джак я поведе надолу по стъпалата и след това по чакъла. Около „Емили Хаус“ имаше няколко градинки. По това време на годината единствено ниският лабиринт от чимшир беше запазил зеленината си.

Али наведе глава.

— Не можем да се отдалечим, без да привлечем вниманието на охраната.

Джак следеше внимателно не само думите, но и тона й. В гласа й имаше някаква скръб и това докосна тъжната струна у него. Тази млада дама беше прекарала живота си на каишка, наблюдавана от сурови мъже, с които никога не бе успявала да установи връзка. Той реши да говори с баща й за новите гардове от Сикрет Сървис, които щяха да бъдат прикрепени към нея, когато се прибереше у дома. Тя заслужаваше нещо по-добро от поредната двойка анонимни агенти.

— Как се отнасят към теб? — попита той, докато се придвижваха между ниските живи плетове.

— Пипат с меки ръкавици. — Тя се изкикоти. — Понякога си мисля, че съм направена от стъкло.

— Те ли те карат да се чувстваш така?

Али сви рамене. Беше ясно, че не е готова да говори за случилото се дори с него. Джак си даде сметка, че ще трябва да възприеме съвсем друга тактика.

— Али, има нещо, за което само ти можеш да ми помогнеш. Става въпрос за Ема.

— Добре.

Дали грешеше, или очите й действително светнаха?

— Не ми се смей, но през последните десет дни имаше моменти, когато, заклевам се, видях Ема. Един път в „Лангли Фийлдс“, а след това на задната седалка в колата ми. И още няколко пъти. А веднъж усетих студен дъх в тила ми.

Али вървеше бавно и зяпаше в краката си. Давайки си сметка, че напоследък е била пришпорвана достатъчно, Джак реши да я остави на мира. Той се заслуша в повея на вятъра между голите клони и в далечния крясък на ято врани, струпали се по върховете на дърветата като стари баби на погребение.

Най-после Али вдигна глава и го изгледа с любопитство.

— Аз усетих същото. Когато ти ме държеше, докато онази змия…

— Ти си видяла змията?

— Чух я.

— Не знаех.

— Беше зает.

Думите го прободоха, макар че тя изобщо нямаше намерение да го засегне. Раната, която получи поради проявено невнимание, все още беше жива като в деня, в който държеше безжизненото тяло на Ема в ръцете си. Нищо не може да те подготви за смъртта на детето ти. Беше неестествено и затова неразбираемо. Нямаше утеха. В този смисъл може би обръщането на Шарън към църквата беше непонятно. Идва момент, когато болката в теб става непоносима. По един или друг начин ти се налага да напипаш пътя към помощта.

Те стигнаха до центъра на лабиринта — малко квадратно пространство с каменна пейка. Седнаха мълчаливо. Джак гледаше как сенките пълзят по тревните площи и градините. Върховете на дърветата сякаш бяха обгърнати в пламъци.

— Усетих я — промълви Али най-накрая. — Ема беше с нас в онази ужасна къща.

И точно в този момент, с изричането на тези думи, Джак усети как някаква неизмерима тайна ги погали с воала си. Почувства, че с влизането в чимширения лабиринт, с насочването им към центъра двамата се докоснаха до мъдрост отвъд човешкото разбиране и така по тайнствен начин се оказаха свързани един с друг до края на живота си.

— Но как е възможно? — Той говореше колкото на нея, толкова и на себе си.

Тя сви рамене.

— Защо обичам кока-кола и не понасям бира? — отвърна тя. — Защо предпочитам синьото пред червеното?

— Някои неща просто са такива, каквито са.

— Именно — кимна тя.

— Но това е различно.

— Защо да е различно? — попита Али.

— Защото Ема е мъртва.

— Честно казано, не знам какво означава това.

Джак се замисли за момент и след това поклати глава.

— И аз не знам.

— Тогава няма причина да не трябва да усещаме присъствието на Ема — заключи тя.

— Погледнато от този ъгъл…

С абсолютната увереност на младостта тя го прекъсна с въпрос: