Джош Базел: Анатомията на Питър

При визитацията в 5:30 ч. сутринта обикновено поне десетина пациенти казват, че биха се чувствали добре, ако от тъпия персонал не ги будят през четири часа, за да ги питат как се чувстват. Други не споделят тази мисъл, ами се оплакват, че някой им е откраднал плейъра, лекарствата или нещо друго. И в двата случая претупвате прегледа, като много внимавате за „ятрогенни“ (предизвикани от лекаря) и „нозокомиални“ (предизвикани от болничните условия) усложнения — взети заедно, те са осмата най-популярна причина за смъртните случаи в САЩ. После си плюете на петите.

А понякога се случва нито един от пациентите да не се оплаче.

Това винаги е лош знак.

Петата или шестата стая, в която влизам, е на Дюк Мосби — пациентът, който със сигурност ми е най-малко неприятен. Чернокож на деветдесет години, приет с усложнения от диабет, които към този момент включи гангрена на двата крака. Бил е един от десетте чернокожи американци, които са служили в специалните части през Втората световна, а през 1943-та е избягал от затвора за военнопленници в Колдиц. Преди две седмици пък избяга точно от тази стая в Католическата Полница в Манхатън. По долни гащи. През януари. Оттам и гангрената. Диабетът прецаква кръвообращението, дори ако носите обувки. За мой късмет тогава на смяна беше Акфал.

— Как е, докторе? — пита ме той.

— Горе-долу, сър — отговарям аз.

— Не ми викай „сър“ — казва той. — Все пак си изкарвам прехраната с честен труд.

Винаги ми отговаря така. Това е някаква армейска шега — нещо свързано с това, че не е бил офицер или нещо подобно.

— Кажи ми нещо ново, докторе — казва ми той.

Знам, че няма предвид нещо ново по въпроса за здравословното си състояние, което почти никога не го интересува. Затова си измислям някакви глупости за правителството. И без това няма как да провери.

Докато сменям превръзките на вонящите му крака, подхвърлям:

— Освен това, докато идвах на работа тази сутрин, видях как един плъх се бие с един гълъб.

— Честно? И кой победи?

— Плъхът — отговарям. — С лекота.

— Изглежда логично плъх да победи гълъб — съгласи се той.

— Странното е, че гълъбът не се отказваше — продължих аз. — Всичките му пера бяха оскубани и целият беше в кръв. Всеки път, когато атакуваше, плъхът го захапваше само веднъж и пак го събаряше по гръб. Сигурно трябва да съм на страната на бозайниците, но все пак ми стана гадно.

Преслушвам го със стетоскопа. Гласът на Мосби изкънтява в слушалките ми:

— Тоя плъх сигурно здравата е ядосал гълъба, за да не се отказва при това положение.

— Дума да няма — отговарям аз.

Ръчкам го по корема, като се опитвам да предизвикам чувство на болка. Мосби, изглежда, не усеща нищо.

— Виждал ли си сестрите тази сутрин? — питам го аз.

— И още как. Постоянно влизат и излизат.

— А от онези с късите бели полички и касинките?

— Много пъти.

Да, бе. Ако видите жена, облечена по този начин, това със сигурност не е медицинска сестра, а стриптийзьорка. Проверявам лимфните възли на врата на Мосби.

— Искаш ли да ти кажа един виц за лекари? — пита ме Мосби.

— Давай.

— Един лекар казва на свой пациент: „Имам две лоши новини. Първата е, че си болен от рак“. Пациентът казва: „Божичко! Каква е втората новина?“. Лекарят казва: „Болен си и от Алцхаймер“. А пациентът: „Е, поне не съм болен от рак!“.

Аз се смея. Както всеки път, когато ми казва този виц.

На леглото по-близо до коридора — някогашното легло на Мосби, преди главната сестра да реши, че е по-малко вероятно да избяга отново, ако го премести на метър и половина по-далеч от вратата — лежи непознат бял дебелак с късо подстригана руса брада и теме, но с кичури на тила. На четирийсет и пет години. Лежи на една страна, лампата му свети и той е буден. По-рано погледнах на компютъра и видях, че „основното му оплакване“ — това, което самият пациент е казал за себе си и което по правило звучи идиотски — е „болка в задника“.

— Боли те задникът, така ли? — питам го аз.

— Аха — отговаря той и скърца със зъби. — А сега и рамото.

— Да започнем със задника. Откога те боли?

— Вече казах. Всичко е написано в картона.

Да, сигурно. Поне в картона, който е на хартия. Но тъй като въпросният картон може да се иска от пациентите и да се използва в съда, лекарите обикновено не си правят труда да пишат четливо. Специално този на човека с болния задник прилича на детска рисунка на развълнувано море.

Колкото до файла в компютъра, който не е официален документ и следователно съдържа по-важната информация — там до „основно оплакване — болка в задника“ пишеше само следното: „ташак? ишиас?“. Дори не знам дали в случая „ташак“ означава тестис или откачалка.