Джош Базел - Анатомията на Питър

В крило „Анадейл“ наистина има медицински сестри със сексапил от 60-те години. Нямам предвид, че са сексапилни по начина, характерен за 60-те, а че са били сексапилни през 60-те — когато са постъпили на работа в Католическата болница в Манхатън. Сега са преди всичко озлобени и откачени.

Една от тях кресливо ме пита къде си мисля, че отивам, докато минавам покрай рецепцията, но аз не й обръщам внимание, а продължавам към „апартамента“ на Лобруто.

Отварям вратата и трябва да призная, че вътре е доста приятно за болнична стая. Има подвижна стена, която в момента е отворена, но разделя помещението на „хол“ — където могат да ви идват на свиждане и да се храните заедно с роднините си на осмоъгълна маса от винил, така че да се чисти лесно от повръщаното — и „спалня“, където има истинско болнично легло. Цялото помещение е опасано с френски прозорци, през които в момента се вижда как река Хъдсън улавя първата светлина на зората.

Гледката е зашеметяваща. Това са първите прозорци, през които поглеждам, откакто съм дошъл на работа. Лобруто е с гръб към тях на леглото си, така че ме разпознава пръв, преди аз да го позная.

— Мамка му и прасе! — казва той, като се опитва да изпълзи по-далеч от мен по леглото, но системите го държат здраво. — Ти си Мечока! Изпратили са те да ме очистиш!

Едно лято в колежа отидох в Ел Салвадор да работя като доброволец по регистрацията за гласуване на местните племена. В едно от селата, където бях, някакъв алигатор отхапа ръката на едно момче, докато ловеше риба, и детето щеше да умре пред очите ми, ако един от другите американски доброволци не се беше оказал лекар. Точно в този момент реших и аз да уча медицина.

Слава на бога, това изобщо не е вярно. Всъщност аз почти не съм се вясвал в колежа, но когато кандидатствате в медицинска академия, трябва да си приготвите някаква подобна история. Или това, или как в детските години сте боледували от някаква болест, която е била излекувана толкова успешно, че сега можете да работите по сто и двайсет часа седмично и пак да сте доволни от живота.

Историята, която в никакъв случай не бива да разказвате, е, че сте поискали да станете лекар, защото дядо ви е бил лекар, а той винаги ви е бил пример в живота. Не знам защо е така. Сещам се и за по-неподходящи причини някой да поиска да следва медицина. Освен това моят дядо наистина беше лекар и наистина ми беше пример в живота. Доколкото мога да преценя, двамата с баба ми бяха преживели една от най-вълнуващите любовни истории на двайсети век, а освен това бяха последните наистина свестни хора на Земята.

Двамата притежаваха особено достойнство, лишено от чувство за хумор, до което никога не съм успявал да се доближа, и безкрайно съчувствие към онеправданите, което едва успявам да си представя. Бяха духовни хора и, изглежда, искрено се наслаждаваха на играта „Скрабъл“, обществената телевизия и четенето на дебели, полезни книги. Дори се обличаха официално. И макар че бяха граждани от един изчезващ вид, те проявяваха разбиране към онези, които не бяха като тях. Например, когато майка ми, напушена до припадък, ме родила в някакъв ашрам в Индия през 1977 г., а после поискала да продължи към Рим с приятеля си (баща ми), дядо и баба пристигнали със самолет и ме откарали в Ню Джързи, където ме отгледаха.

И все пак няма да е честно да твърдя, че съм поискал да стана лекар, защото обичах и уважавах дядо и баба — мисля си, че дори не ми е хрумвало да го направя преди един определен момент от живота ми, осем години след като ги убиха.

Двамата бяха убити на 10 октомври 1991 г. Бях на четиринайсет години и след четири месеца щях да стана на петнайсет. Прибирах се вкъщи от един приятел към шест и половина вечерта, което през октомври в Уест Ориндж е достатъчно късно, за да се палят лампите. Лампите вкъщи не бяха запалени.

По това време дядо ми вече не се занимаваше с хирургия, но продължаваше да работи като лекар доброволец, а баба ми работеше на доброволни начала в библиотеката на Уест Ориндж, така че и двамата трябваше да са се прибрали. Освен това стъклото на входната врата — от онова стъкло, в което има въздушни мехурчета и изглежда мътно — беше счупено, все едно някой го беше разбил, за да отвори вратата отвътре.

Ако някога ви се случи нещо такова, веднага се махайте от там и се обадете в полицията. В къщата все още може да има някой. Аз обаче влязох, защото се уплаших, че дядо и баба ще пострадат, ако не го направя. Вие вероятно също ще влезете.