Джош Базел - Анатомията на Питър

Ако се замислите, това е много интересно проклятие. Устроени сме да мислим и да създаваме цивилизация повече от всяко друго същество, което познаваме. Но в действителност единственото, което искаме, е да бъдем убийци.

Междувременно някъде около Деня на благодарността през 1991 г. започнах да чукам Мери-Бет Бренън от полицейското управление в Уест Ориндж. Правехме го в нейния служебен форд — модел „Краун Виктория“ — защото беше омъжена, а полицаите не обичат да слизат от патрулките, когато са на смяна. В нейната кола имаше не само хлебарки, но и плъхове, защото тъпанарите от другите смени не се научиха да не хвърлят костите от пърженото пиле между седалките с твърда кожена тапицерия. Колата й беше същински зоопарк.

Не искам да кажа, че не оценявах секса. Все пак никога преди това не бях правил секс с когото и да е, така че това представляваше сериозна промяна. Пък и нямах причина да смятам, че сексът би трябвало да е по-хубаво нещо, защото по принцип беше много по-различно от всичко, което бях гледал на кино или бях чел в книгите.

Но все пак подозирах, че сигурно има и нещо повече от това да си удрям главата в радиостанцията, докато една невъзможно мека и стара жена (тя е била по-млада от мен в момента и се оказва, че всички женски гърди са меки, но аз откъде да знам) се извива върху мен с униформа, смъкната до коленете, а аз през цялото време се чудя още колко по-силно трябва да я ръчкам, за да получа някаква истинска, смислена информация от полицейските детективи, които все пак трябва да знаят нещо за убийството на дядо и баба. Освен това е зима, така че всичко извън моята полицайка е замръзнало.

В крайна сметка полицай Бренън успя да ми съобщи мнението на детективите.

Те не смятали, че убийците са били нацисти — нито неонацисти, нито от старите, защото такива хора обикновено вдигали мерника на ортодоксалните евреи. Нито пък било обир, защото не било взето почти нищо, а освен това обирджиите обикновено избягвали по-възрастните хора — те винаги са си вкъщи и нямат много пари в брой. Малкото неща, които все пак бяха откраднати, вероятно се обяснявали с импулсивна кражба на момента или внимателен опит за прикриване на следите и отпращане на разследването в грешна посока.

— Тогава кой го е направил? — попитах Мери-Бет Бренън.

— Не ми казаха.

— Лъжеш — казах аз.

— Просто не искам да страдаш.

— Майната му.

И тя ми каза. Вероятно самите убийства са били смисълът на цялото мероприятие. Възрастните хора не са подходящи жертви за обир, но са идеални мишени за убийство. Движат се бавно, има по-голям шанс да останат незабелязани дълго след като ги убият и както вече казах, винаги са си вкъщи. Всеки, който е решил да убие някого, без значение кого, би искал жертви като дядо и баба. А такива хора обикновено попадат в една от следните две категории: серийни убийци или гангстери, които кандидатстват за влизане в мафията.

В Уест Ориндж, щата Ню Джързи, в началото на 1992 г. човек трябваше да е голям тъпанар, за да заложи на варианта със серийните убийци.

Значи най-вероятно беше някой, който е искал да докаже, че е в състояние да убива, така че да има с какво да преговаря, когато отиде да предложи услугите си на мафията. Или по-скоро двама, защото куршумите в дядо и баба бяха изстреляни от различни оръжия.

Според един от детективите, които полицай Бренън беше разпитала от мое име, това означавало, че има немалка вероятност да хванат тези двамата. Номерът с мафиотската омерта работел и в двете посоки — старите изнудват младите, но младите изпяват старите. Значи в крайна сметка полицаите щяха да чуят за двама определени тъпанари, които са били приети в мафията по едно и също време, и това щяха да бъдат нашите заподозрени.

Но това можеше да се случи и след няколко десетилетия, а дотогава вече да няма нито доказателства, нито интерес към случая. При това щеше да се случи само ако тези двамата наистина ги приемеха в мафията, вместо да ги отхвърлят или пък те просто сами да се откажат и да се върнат на работа в супермаркета.

Цялата теория беше доста слаба. И повърхностна.

Можело все пак да е някой сериен убиец. Или някакви наркомани.

Но хрътките не се отказват от лисицата, защото им бяга. Теорията за мафията беше единственото, с което разполагах, така че щях да работя по нея.

Пък и в живота ми нямаше нищо по-интересно. Един ден бях ръчкал Мери-Бет прекалено силно и тя се разплака на гърдите ми — тревожела се, че всъщност не я обичам.