Джош Базел - Анатомията на Питър

Така че решавам да го пожаля и променям траекторията на ръката си. Тя подминава брадичката му, дори устата му — това щеше да е много гадно — и в крайна сметка стига до носа.

Той хлътва като мека глина. Мека глина, в която има съчки. Тъпанарят се свлича в безсъзнание на тротоара.

Проверявам дали съм спокоен — нищо ми няма, просто съм малко раздразнен — и тежко се отпускам на колене до него. В тази работа, както и сигурно във всяка друга, правилното планиране и самообладанието са много по-важни от бързината.

Не че точно тази ситуация изисква кой знае какво планиране или самообладание. Завъртам тъпанаря настрани, за да не се задуши, и сгъвам здравата му ръка под главата, за да не лежи на ледения тротоар. После проверявам дали все още диша. Не само че диша, но дори го прави с апетит към живота и слюнка на мехурчета. А и пулсът на китките и глезените му е приличен и равномерен.

И както винаги в такива ситуации си представям как се обръщам към най-страхотния от всички лекари — професор Мармосет — с въпроса дали вече мога да си ходя.

И както винаги в такива ситуации си представям как професор Мармосет ми отговаря: „Не. Какво щеше да направиш, ако това беше собственият ти брат?“.

Въздъхвам. Аз нямам брат. Но знам какво има предвид.

Подпирам изкълчения лакът на тъпанаря с коляното си и дърпам предмишницата дотолкова, че да не скъсам мускулите, а после бавно я отпускам до положението, в което оказват най-малко съпротивление. Това го кара да изръмжи от болка, но какво толкова: в спешното отделение щяха да направят точно същото, но тогава вече щеше да е в съзнание.

После го претърсвам за мобилен телефон. Естествено, че няма, а не искам да използвам моя. Ако беше собственият ми брат, дали щеше да иска да насъска ченгетата по мен?

Накрая нарамвам тъпанаря. Струва ми се лек и миризлив — като хавлия, пропита с урина.

Освен това, преди да се изправя, прибирам и пистолета му.

Пистолетът е пълен боклук. Две парчета пресована ламарина — дори няма ръкохватка — и една цев, която не сочи съвсем напред. Изглежда така, все едно в предишния си живот е бил съдийски пистолет на писта за лекоатлети. За момент ми хрумва, че не е чак толкова страшно, задето в САЩ има 350 милиона огнестрелни оръжия. После обаче виждам лъскавите медни ризи на куршумите и си спомням колко е лесно да убиеш човек.

Най-добре да го изхвърля. Да изкривя цевта и да го пусна в някоя шахта.

Но все пак го прибирам в задния джоб на панталоните си.

Старите навици не умират толкова лесно.

В асансьора на болницата срещам едно русо миньонче, представителка на фармацевтична компания, с къса черна рокля и куфарче на колелца. Гърдите й са плоски, а извивката на гърба й подчертава задничето, така че прилича на сексапилно бобче. Давам й двайсет и шест 2 2 Лекарите винаги знаят на колко години сте. Обикновено ви питаме за възрастта, за да проверим дали лъжете за други неща. Има си различни техники — сравняваме брънките на врата с вените на ръцете и прочие — но всъщност няма нужда. Ако преглеждате по 30 души на ден и ги питате на колко години са, и вие ще се научите да познавате. . Попрекалила е със слънчевите бани, а носът й изглежда така, все едно си е правила пластична операция, но не е. Има и лунички, а зъбите й са най-чистото нещо в цялата болница.

— Здрасти — казва тя с провинциален акцент. Май е от щата Оклахома. — Познаваме ли се?

— Все още не — отговарям.

Мисля си, че сигурно е отскоро на тази работа, иначе нямаше да й дадат най-гадната смяна.

— Санитар ли си? — пита ме тя.

— Не, стажант по вътрешни болести — отговарям аз.

Стажантите са специализанти, които работят за първа година в болницата и са се дипломирали най-много преди година, така че обикновено са около седем години по-млади от мен.

— Еха — казва бобчето. — Много си готин за лекар.

Ако под „готин“ разбира мъж, който изглежда брутален и тъп (опитът ми показва, че повечето жени разбират точно това), наистина е права. Туниката на екипа ми е толкова тясна, че се виждат татуировките на раменете ми.

На лявото ми рамо има жезъл със змии, а на дясното — Звездата на Давид 3 3 Татуировката на лявото ми рамо — крилат жезъл с две змии — показа символът на Хермес, бога на търговията. Символът на Асклепий, т.е. на медицината, бил жезъл без крила, с една змия. Откъде можех да знам? .

— От Оклахома ли си? — питам аз.

— Ами всъщност да — отговаря тя.

— И си на двайсет и две?