Джош Базел - Анатомията на Питър

— За съжаление не. На двайсет и четири съм.

— Даже с две повече — отбелязвам аз.

— Да не издребняваме, че става скучно.

— Засега не е. Как се казваш?

— Стейси — отговаря тя, като провлачва първата сричка от името си и пристъпва към мен с ръце зад гърба.

На това място трябва да отбележа, че хроничното лишаване от сън толкова много напомня на злоупотребата с алкохол, че настроението в болниците често е същото като на някакво гигантско, безкрайно коледно парти в офиса. С тази разлика, че на коледното парти в офиса никой не се кани да ти нареже на филийки панкреаса.

Освен това може би трябва да отбележа, че на представителките на фармацевтичните компании, които са по една на приблизително всеки седем лекари в САЩ, буквално им се плаща, за да флиртуват с тях. Или дори направо да правят секс с лекарите — не, не съм сигурен.

— За коя компания работиш? — питам аз.

— „Мартин-Уайтинг Алдомед“ — отговаря тя.

— Имаш ли моксфан?

Моксфан е лекарството, което се дава на пилотите на бомбардировачи, когато трябва да излетят от щата Мичиган, да бомбардират Ирак и да се върнат до щата Мичиган, без да спират за почивка. Може да се приема вътрешно, а може да се използва и за гориво на самолета.

— Ами всъщност да — отговаря тя. — А ти какво ще ми дадеш?

— Ти какво искаш?

Тя е застанала точно под мен.

— Какво искам аз? Ако се замисля за това, ще се разплача. Не ми казвай, че искаш да ме видиш как плача.

— По-добре, отколкото да ходя на работа.

Тя ме плясва закачливо по ръката и се навежда, за да отвори чантата си. Ако носи някакво бельо, явно е изработено с технология, която ми е непозната.

— Ами например искам да имам кариера. Или да нямам три съквартирантки. Или родители, които си мислят, че по-добре да си бях останала в Оклахома. Не знам дали можеш да ми помогнеш за това.

Тя се изправя с една мостра моксфан и чифт гумени ръкавици, производство на „Мартин-Уайтинг Алдомед“, цена осемнайсет долара. И казва:

— Междувременно мога поне да ти демонстрирам новите ни ръкавици.

— Знам ги — отговарям аз.

— А знаеш ли какво е да се целуваш през тях?

— Не.

— И аз не знам. Обаче ми е адски любопитно.

Стейси натиска бутона за спиране на асансьора с хълбока си.

— Опа — казва тя.

После разкъсва плика на една от ръкавиците със зъби и аз започвам да се смея. Нали се сещате за онова чувство, когато не сте съвсем сигурни дали разговаряте с истинско човешко същество, или просто се опитват да ви преметнат?

Обожавам това чувство.

— В отделението е пълен кошмар — казва ми Акфал, колегата ми стажант, когато най-сетне отивам да го сменя.

„В отделението е пълен кошмар“ за стажантите е същото като „Здравей“ за обикновените граждани.

Акфал е египтянин с виза „Джей“ по обменни програми. Визите „Джей“ са дипломанти от чуждестранни медицински университети, на които могат да им отнемат разрешителното за работа в САЩ, ако преките им ръководители не са доволни от тях. Друга подходяща дума, с която могат да се наричат, е „роби“. Подава ми разпечатка на настоящите пациенти — той също си има такава, но неговата е издраскана и намачкана — и ми разказва какво става. Бла-бла-бла-бла в стая 809 в южното крило. Бла-бла-бла възпаление на дебелото черво. Бла-бла 37-годишна жена за редовно назначена химиотера-бла-бла. Бла-бла-бла-бла-бла. Няма начин да разберете нещо, дори да се опитвате.

Докато слушам, се облягам на преградната стена на регистратурата, което ми напомня, че продължавам да нося пистолет в задния вътрешен джоб на панталоните си 4 4 Лекарските панталони са с две лица, защото може да се наложи спешно да правите анестезия или нещо подобно, но да сте толкова капнали, че да си ги обуете наопаки. .

Трябва да го прибера някъде, но съблекалнята е на четири етажа от тук. Мога да го скрия зад учебниците в стаята на сестрите. Или под леглото в кабинета за прегледи. Всъщност няма значение, стига да се концентрирам достатъчно, за да не забравя после къде съм го оставил.

Най-сетне Акфал млъква.

— Разбра ли всичко? — пита ме той.

— Аха — отговарям аз. — Прибери се да се наспиш.

— Добре — казва Акфал.

Акфал нито ще се прибере, нито ще се наспи. Акфал ще отиде да попълва застрахователна документация в продължение на поне четири часа, защото прекият ни ръководител, доктор Норденскърк, му е наредил да го направи.

Просто на езика на стажантите „Прибери се да се наспиш“ е същото, което на езика на обикновените граждани е „Довиждане“.