Греъм Браун - Черен дъжд

Само че Изследователският отдел представляваше само част от организацията, понякога определян като нейната „цивилна страна“. НИИ имаше и друга страна, по-тъмна — Оперативния отдел.

Шест месеца след създаването на Института — и много преди първата лопата да се забие в земята на ВИК — към прокарания в последния момент през Конгреса бюджет беше добавена допълнителна клауза. Тя поправяше устава на НИИ и по същество разделяше организацията на две, или по-точно въвеждаше нов отдел във вече съществуващата й структура. Това ново звено се наричаше „Оперативен отдел“ или ОПО.

ОПО имаше по-зловеща мисия — активно събиране на промишлени тайни, включително такива, които принадлежат на чуждестранни сили и организации. С други думи, промишлен шпионаж. ОПО още от самото начало се ръководеше от бивши служители на ЦРУ, като се започне с директора Стюарт Гибс.

Тази промяна остана невидима за външния свят. ОПО изглеждаше почти маловажен, нищо повече от поддържащо звено за Изследователския отдел, помощница на своята чаровна и преуспяваща голяма сестра. Именно Изследователският отдел привличаше цялото внимание на медиите, с него обичаха да бъдат свързвани сенатори и генерални директори, за него разказваха статиите в „Тайм“ и „Бизнес Уик“. За възхитената публика Изследователският отдел олицетворяваше НИИ — той разполагаше с осемдесет процента от бюджета, деветдесет процента от персонала и четири от петте сгради във Вирджиния Индъстриъл Комплекс. Но малцината, които знаеха истината, смятаха ОПО за по-важното звено.

Докато минаваше покрай другите сгради, Мор не сдържа усмивката си. През цялата си служба в НИИ той още не беше стъпвал в тях — и днес това положение нямаше да се промени. Каквото и да му готвеше бъдещето, то го очакваше от отсрещната страна на хълма, при Стюарт Гибс, в сграда пет.

Към края на половинкилометровата алея Мор се чувстваше изпълнен с енергия. Той изкачи жизнерадостно стъпалата и влезе във фоайето. Показа служебната си карта и постави палеца си върху инфрачервения скенер. На четвъртия етаж мина през втора проверка и след минута стоеше в чакалнята на директора.

Секретарката на Гибс едва го погледна.

— Той ви очаква.

Мор се въоръжи с решителност и влезе.

Кабинетът на директора се помещаваше във вътрешна стая без прозорци, добре осветена и просторна, но изненадващо спартанска за човек с такава власт. При появата на Мор Стюарт Гибс се приближи с протегната ръка.

— Добре дошъл, Арнолд — каза той. — Подраняваш, както винаги.

Поздравът прозвуча странно и кухо — усмивката беше крива, като неравни зъби на свиреп хищник. Мор се почувства всичко друго, но не и добре дошъл.

— Заповядай, седни — покани го директорът и го поведе към столовете за посетители пред бюрото, един от които вече беше зает. — Повиках Мат Блъндин на срещата — поясни Гибс. — Той има информация, която може да те заинтересува.

Мат Блъндин беше шеф на сигурността в НИИ, грамаден мъж, чието туловище не се побираше между страничните облегалки на кожения стол. Той беше пушач и всички знаеха, че пие много и предпочита късните нощи пред ранните утрини. В осем сутринта вонеше на никотин и мазната му коса и измачканият костюм не допринасяха с нищо, за да опровергаят предположението, че не се е прибирал цяла нощ.

И все пак Блъндин беше сред най-добрите в бранша, често се консултираше с ФБР, Комисията по ценните книжа и фондовите борси и конгресната Бюджетна комисия и ако някога напуснеше НИИ, дълъг списък от компании само чакаха да го направят богат.

Мор се настани до него и се зачуди дали не трябва да повика адвоката си.

— Откога не сме разговаряли лично? — започна Гибс. — От девет месеца? Може би от година? — Той сви рамене. — Така или иначе, адски отдавна.

Слаб, с ъгловато лице и осем години по-млад от Мор, директорът седеше изправен като бастун. Пясъчнорусата му коса беше започнала да посивява през изтеклата година, но бе все така педантично вчесана назад и намазана с гел. Макар и безупречен, дизайнерският му костюм малко му висеше. Мършав и по-рано, от последната им среща Гибс беше отслабнал с няколко килограма и в резултат някак приличаше на пор. Гибс Гризача, помисли си Мор. Гибс Плъха.

— Добре, Стюарт, осведоми ме за причината да ме повикаш тук — пръв откри огън Мор. — Ако има такава.

— Не съм сигурен, че тонът ти ми харесва — заяви Гибс.

— Аз пък съм сигурен, че не ти харесва. Но така става, когато дръпнеш килимчето под краката на някого и после цяла седмица не му обръщаш внимание. Изкарваш го от релси.