Греъм Браун - Черен дъжд

Мор вече беше слушал тази реч. И макар че приемаше мнението на Гибс за мащабите на световните промени, които би предизвикала една работеща система за студен ядрен синтез, не беше съгласен с него по отношение на усилията, необходими за постигането на тези резултати.

Ядосан от мълчанието му, директорът въздъхна.

— За това ти плащаме. Да обикаляш и да събираш разни неща, които ще помогнат на страната да продължи да изпреварва конкуренцията. Едно от тези неща случайно се намира в някоя дупка в земята, вместо в лаборатория или база данни. И също толкова случайно това нещо е истинска бомба, проектът „Манхатън“ на нашето време. Няма да се откажа от него, но не можем и да пратим цяла армия, нали така?

— Не — съгласи се Мор. — Само че можеш да ме върнеш там, преди пак да се е случило нещо лошо.

Човек не можеше да промени мнението на Гибс с никакви доводи, той само щеше да продължи да рови още повече от гордост. Арнолд го знаеше, ала не успя да се сдържи. Директорът взе папката от Блъндин и я затвори. Обсъждането приключваше.

— Не искаш да го направиш за мен, така ли? — попита Гибс. — Добре, недей. — Той се наведе напред и хлътналите му очи изведнъж станаха заплашителни и зли. Превърна се в Плъха. — Обаче ти няма да се върнеш, а партньорката ти още е там. И ще продължава да я грози опасност, докато не открием кой ни върви по петите.

Мор не извърна поглед, но не можеше и да отговори. Продължи да се взира в директора, на чието лице отново се появи онази крива усмивка — сделката беше сключена.

Професор Макартър слезе от сервизния асансьор със Сюзан Бригс и Уилям Девърс. Озоваха се в тесен подземен коридор, който водеше до избраната заседателна зала. По тавана минаваха тръби и електрически проводници. Стъпките на тримата отекваха по голия бетон. Странна обстановка, която предизвика тихата изненада на учения. Изненада, прераснала в безпокойство, когато подминаха едър мъж със слушалка в ухото и скрито оръжие, издуващо тъмното му яке.

Той им даде знак да продължат към ъгъла.

— Охрана — поясни Девърс. — Задължително е, когато сме в чужбина. Спомняте ли си оная руска операция, за която ви разправях? Тогава ни придружаваха неколцина десантчици. Колкото и да е странно, повечето нямаха зъби.

Сюзан се засмя.

— Яко!

— Иначе бяха добри хора — продължи лингвистът. — Винаги бяха готови да поделят водката си с нас. Само дето зъболекарите им не ги биваше. — Той се обърна и погледна въоръжения мъж. — Ще ги видим тия как са.

Макартър се озърна през рамо.

— Този поне има зъби.

Коридорът свършваше при Зала А и те влязоха в помещението, където завариха Даниел и Марк Поласки.

Професорът си избра място в средата на първия ред, като най-добрите си студенти. Размяната на ролите го развесели.

Докато се настаняваха, Даниел отиде при входа, даде знак на мъжа в дъното на коридора и затвори вратата.

— Извинявам се за обстановката — обърна се тя към групата. — Не исках да се събираме в голяма зала и тази беше единствената малка. Сега разбирам защо.

Затъмни осветлението и натисна един от бутоните на дистанционно управление. На екрана в предната част на залата се появи снимка на маянски храм.

— Предстои ни да се впуснем в невероятно приключение — започна тя. — Както някои от вас вече знаят, ще търсим клон на маянската цивилизация, който според някои учени е съществувал в Амазония. Но не е само това. Нашата цел е далеч по-амбициозна. Ние търсим мястото, което маите смятали за земята на своя произход, за своя Едем — град на име Тулан-Суюа.

Когато осъзна значението на думите й, Сюзан Бригс се обърна към Макартър и попита:

— Сериозно ли говори?

Археологът кимна.

— Струва ми се, че да.

Даниел натисна дистанционното и се появи снимка на пъстър стенопис, изобразяващ четирима мъже в туземно облекло, които боязливо вървяха под нощно небе.

Тя се обърна към професор Макартър.

— Спокойно може да ме поправяте, ако сбъркам някъде.

Ученият кимна, очакваше да му се отвори доста работа.

— Според маянската легенда преди първия изгрев имало време, когато светът бил тъмен и го осветявал само сивкавият здрач по края на хоризонта. В мрака на този предутринен свят маянските богове сътворили първите хора и ги повикали в Тулан-Суюа, където дали на всяко племе бог покровител. Племето киче, от което идва тази легенда, получило бог Тохил, създателя на огъня. В света на мрака този дар ги отличил, тъй като сега само те притежавали способността да създават светлина и топлина. Сигурни в това си знание, предците на племето киче напуснали Тулан-Суюа в търсене на място, което да обявят за свое. Легендата разказва, че те взели със себе си своя бог покровител, пренасяйки духа му в специален камък. След пътуване по суша и море, киче се заселили в Централна Америка, където днес са Гватемала, Белиз и Мексико, за да не се завърнат никога в Тулан-Суюа.