Греъм Браун - Черен дъжд

Той се засмя.

— По-скоро някъде, където има плаж, а ако и Дороти е там, дано да носи бански на синьо-бели карета и да пие студена бира с мен. Но да, идеята е такава.

Нищо не й струваше да му даде такова обещание, но не беше сигурна, че ще може да го изпълни. Странно, но не искаше да го лъже.

— Какво те кара да смяташ, че мога да направя всичко това? Та аз даже не успях да открия как си се забъркал в тази каша!

— Ако тая работа е толкова важна, колкото ми се струва, ще имаш картбланш. Сигурно вече имаш. Просто още не го знаеш.

Тя се замисли над думите му. Маниакалният интерес на Гибс към проекта предполагаше, че Хоукър е прав.

— Някъде във Вашингтон има едно досие, което никога няма да видиш — продължи Хоукър. — В ъгъла му е отпечатана абревиатурата НОП, която определя параметрите; на изпълнение на операцията. Означава „независимо от последиците“. С други думи, това е нещо като експресен влак и всички останали му правят път. Искаш да си разчистиш сметките с някого — дадено. Искаш някой да изчезне — дадено. Искаш да сключиш сделка с един трагично недоразбран, сурово красив беглец, добре, само ни донеси каквото те молим и не питай защо.

— Красив ли?

Той я погледна с престорено разочарование.

— Можеше и да не си толкова груба.

Даниел кимна.

— Предполагам.

— Въпросът е, че не ти съобщават за това по време на операцията, но след известно време започваш да го усещаш. Басирам се, че бившият ти партньор го е знаел.

Тя мълчаливо се съгласи с него. Гибс им беше дал всичко, каквото бяха поискали, без да му мигне окото, всичко, освен да позволи на Мор да остане. Сигурно Мор наистина знаеше прекалено много.

— Ще трябва да работиш на тъмно — отвърна Даниел.

— Ще направя каквото мога. Кажи ми само каквото смяташ, че трябва да знам. Можеш да започнеш с някаква информация за човека, с когото се срещнахме тая нощ. Аз ще науча с кого си има вземане-даване. Може даже да разбера кой му е платил или чрез кого е извършено заплащането. Стори ми се нервен тип, сигурно защото не го е направил по свое желание. Освен това мога да уредя нов транспорт с човек, на когото имам доверие.

— А аз как да разбера дали мога да ти имам доверие? — попита тя.

— Няма как. Не и по начина, по който аз имам доверие на тия хора. — Хоукър кимна към вътрешността на клуба. — Но бъди сигурна, че хората винаги действат в свой интерес. А в момента ти можеш да ми предложиш нещо, което никой друг не е в състояние да ми осигури.

— И ако допуснем, че това е вярно, какво те кара да смяташ, че ти можеш да ми имаш доверие?

Пилотът се отпусна назад и й се усмихна с изражението на измамник и мошеник, изражение на човек, който знае какво ще донесе следващата карта и цял живот е чакал да бъде изиграна. И в същото време беше очарователно.

— Моите възможности са по-ограничени — отвърна Хоукър. — Мога да си тръгна и да продължа да водя тоя мизерен живот тук. Мога и да рискувам с теб. Та така — заключи той. — Време е да хвърлим заровете.

Даниел не успя да скрие усмивката си. Струваше й се логично. Дори справедливо. Сделката сигурно щеше да вбеси Гибс, но това я правеше още по-привлекателна.

— Добре. Приемам предложението ти. Но не мога да ти обещая нищо, преди да съм го уредила. Ще разговарям с някои познати и ако се предлага сделка, ще я получиш. Съгласен?

— Напълно.

В този момент се появи широкоплещест мъж с буйни мустаци и силен загар. С идеално фризираната си с пяна коса и безупречно бялото си официално сако, той приличаше на кинозвезда от отдавна отминало време. Носеше две чаши в едната си ръка и бутилка скъпо чилийско вино в другата. Представи се като Едуардо, собственик на клуба и бивш благодетел на младия господин Хоукър. Двамата се ръкуваха, след което новодошлият насочи цялото си внимание към Даниел.

— Кое е това прелестно видение? — попита той. — И как го е сполетяло огромното нещастие да прекара вечерта в такава компания?

Хоукър се престори на обиден от намека на Едуардо. Лейдлоу протегна ръка.

— Казвам се Даниел.

Мъжът се усмихна, целуна ръката й и отново се обърна към пилота.

— Американка — отбеляза той. — Като теб.

— Американка — отвърна Хоукър. — Но не като мен.

Едуардо вдигна вежди.

— Което говори добре за нея, несъмнено.

— Несъмнено — съгласи се приятелят му.

Собственикът на клуба стана сериозен.

— Имали сте проблем.

— Не мога да ти кажа как изглеждат — рече Хоукър. — Нито даже как са облечени. Но сигурно още ни търсят.