Анди Макдермът - Свещената крипта

— Благодаря. — Еди влезе в кабината, която се намираше най-далеч от входа и седна. Остави куфарчето и кутията на пода и разгъна документите на бюрото. Престори се, че търси някоя определена страница, докато Яблонски не излезе от зоната, след което отвори кутията.

Вътре имаше два предмета: трилитров пластмасов контейнер с гъста прозрачна течност и слушалка, залепена отстрани на кутията. Той я взе, чукна два пъти по нея и я пъхна в дясното си ухо.

— Еди, тук ли си? — Карима. Гласът и звучеше странно, изкривен от дълбочината, на която се намираше. — Ако ме чуваш, дай сигнал по микрофона. — Той затананика мелодията от „Мисията невъзможна“. — Много смешно. Свързах се — обърна се тя към Рад и Мат.

— Готово ли е всичко? — прошепна той.

— Рад все още работи върху камерите.

— Още колко време му трябва?

Карима подаде микрофона и слушалката на Рад.

— Еди? Трябват ми още няколко минути за последните две камери, но трябва да запиша и теб, докато работиш. Две минути ще са достатъчни.

— Трябва ли да правя нещо специално?

— Размърдай се малко, за да не решат, че гледат замръзнала картина, но гледай в началото и в края да заемеш точно едно и също място. Помниш ли онзи филм „Скорост“?

— Да, страхотен филм. Но пък продължението му беше доста тъпо. Та какво за него?

— Лошият взриви автобуса, защото повторението не беше точно.

— Аз пък си мислех, че се взриви, защото се блъсна в самолета.

— Така или иначе се взриви! Затова трябва да си много внимателен. Гледай си часовника и заеми същата позиция след като изминат две минути. Готов ли си?

— Да.

— Добре. Три, две, едно… старт.

Еди зае неутрална поза, преструвайки се, че чете документите. Двете минути му се сториха цяла вечност. Гърбът му започна адски да го сърби, но той устоя на желанието да се почеше, защото знаеше, че всяко по-характерно движение щеше да бъде забелязано на мониторите на пазачите, когато записът започне да се върти.

Стрелата са секундарника цъкаше мълчаливо, подминавайки чертичката на минутката веднъж… втори път.

— Така, готово — докладва Карима.

Еди се отпусна.

— Страхотно — каза той, почесвайки се по гърба.

— Все пак не мърдай твърде много — трябва да бъдеш в същата позиция, когато Рад завърти записа.

— Кога ще стане това?

— Дай му една минутка…

Измина повече от исканата минутка, но не чак толкова много. В лодката Рад работеше с бясна скорост на втория лаптоп, използвайки целия си арсенал от професионални програми за видео обработка, за да създаде „маска“, която щеше да изтрие тайм кода от ъгъла на всеки кадър. По този начин върху двуминутното повторение щеше да бъде насложено правилното време, преди записът да бъде излъчен към мониторите в кабината на охраната.

— Добре, готов съм — каза най-накрая той. Прехвърли се на една друга програма, на която в мрежа бяха подредени екрани с приеманото от няколко охранителни камери. Архивите бяха празни, примигваха единствено променящите се часови кодове. Тъй като образите бяха неподвижни, една стационарна рамка щеше да покрие оригиналния времеви код на записа, чиято задача беше да прикрие действията на Еди. — Заеми отново първоначалната поза и аз ще започна отброяването. Карима ще ти дава инструкции.

Еди зае неутралната си позиция.

— Готов е — каза Карима.

— Какво правят пазачите? — попита Мат, надничайки в другия компютър.

— И двамата са в кабината — отвърна Рад. — Добре, Еди. Три, две, едно… сега.

Той натисна един бутон. Образите проблеснаха и образите в камерите бяха заменени от записите на Рад. — Часовите кодове са добре — каза той, проверявайки трескаво всеки екран.

Карима се притесняваше повече за пазачите. Ако бяха забелязали краткия проблясък…

Но не бяха. Двамата мъже останаха спокойни по местата си, единият продължаваше да играе на игричката си.

— Еди, получи се! Тръгвай!

Еди отвори куфарчето. Вътре се намираше кутията с прототипиращия принтер. Той го извади и използва ластика, за да привърже по-стабилно контейнера с течността — силиконовата смес — към гнездото и, след което бутна куфарчето под бюрото и бързо понесе апарата и бутилката към рафтовете.

Намери бързо саботираното шкафче и опита да отвори вратата. Тя изтрака, езичето се закачи за ръба на ключалката.

— Мамка му — прошепна той и дръпна по-силно. Ако не успееше да влезе вътре…

Картоненият клин помръдна и езичето се освободи със скърцане. Той замръзна. Вратата се отвори, но ако пазачите бяха чули звука…