Анди Макдермът - Свещената крипта

— Това не е океан — посочи ченгето с пистолета.

— Това е воден път с приливи, който върши работа за нашите цели.

Второто ченге като че ли остана доволно от прегледа на личната му карта.

— И какви са те? — попита той, подавайки му я обратно.

— Изследване на замърсяването. Опитваме се да разберем колко навътре в реката се внасят океанските замърсители, носени от приливните течения. И без малко да съсипете оборудване за стотици хилядарки, когато лодката ви закачи контролния кабел!

Ченгето надникна през парапета.

— Какво оборудване?

— Пуснал съм роботизирана подводница, която да вземе проби от речното легло. Свързани сме чрез оптичен кабел — и трябваше да го развия докрай, за да не го скъсате!

— Защо работите толкова късно през нощта? — попита първото ченге, все още изпълнено с подозрения.

— Защото искаме да изследваме приливите. А сега е кулминационната точка на прилива.

Полицаят присви очи.

— И денем има приливи.

— Да, както и страшно много речен трафик! Дори само вие едва не ни довършихте; представяте ли си какво би било когато всички профучават покрай нас.

Второто ченге се наведе да огледа кабината. Каквото и да очакваше да види — кутии с експлозиви, чанти с наркотици — то въобще не отговаряше на компютърното оборудване, подредено върху масата. Полицаят се изправи.

— Още колко време ще останете тук?

— Зависи колко ще ми трябва да си взема пробите. Един час, може би по-малко.

— Хм. — Ченгето го изгледа, после се обърна и тръгна към катера, подбирайки колегата си. — Ще се върнем след четирийсет и пет минути. Добре ще е да сте приключили дотогава.

— Знаем ви кои сте — додаде злобно второто ченге, плъзвайки пистолета обратно в кобура си, докато се прехвърляше на патрулната лодка. С рев на двигателя катерът се отдалечи надолу по реката.

Тримата бързо се върнаха в кабината. Карима си сложи слушалките.

— Еди!

Еди чу как стъпките на пазача се отдалечават в посока към кабините — които щяха да се окажат празни.

Жужене в едното му ухо.

— Еди? Там ли си?

— Какво стана? — прошепна той.

— Полицейска лодка. Отидоха си, но ще се върнат пак.

— Това няма значение. Кажи ми какво правят пазачите.

Яблонски стигна до зоната за четене — и изненадано се спря. Там, където беше оставил Еди, бяха пръснати всякакви документи и папки, но човека го нямаше никакъв.

— Еди? — Никакъв отговор. Той се разходи по пътечките, но не видя никого. Намръщи се и се върна в кабината на охраната.

— Къде е той? — попита колегата си.

Вернио вдигна поглед от игричката.

— Какво?

— Еди. Къде отиде?

— В кабината за четене. Погледни. — Хаитянинът посочи мониторите.

Еди наистина си беше в кабината.

— Ха — рече Яблонски. — Сигурно съм го пропуснал. — Той седна на стола си, решавайки, че посетителят им сигурно е станал да се поразтъпче.

Точно в този момент Еди си мислеше, че би дал всичко, за да може да се разтъпче. Вече не чуваше никакви стъпки, но не смееше да помръдне, докато не се убедеше, че е чисто.

— Карима? Какво става?

— Току-що се върна на бюрото си — чу се накъсаният и глас.

— Време беше, мамка му. — Еди започна да се придвижва напред бавно и изключително внимателно. При преместването на тялото му се чу слабо тупване, но звукът не беше достатъчно силен, за да отекне. Той сграбчи вакуумната чаша и продължи да се придвижва напред по-устремно от преди.

Пропълзя останалото разстояние, като изминаваше всеки инч с пот на челото. Оставаха десет фута. Преградите вече се виждаха ясно. Шест фута. Три. Два. Само още малко…

Вакуумната чаша се озова върху единия от металните капаци.

— Слава богу — изпъшка той с пресъхнала уста и развърза резача от китката си. — Добре, започвам да режа. Питай Мат колко време ще отнеме.

— Иска да знае колко е дебел металът — отвърна Карима след миг.

— Не много. Милиметър може би. Плочите са около… осем инча дълги.

— Добре. Мат смята, че ще отидат около четири-пет минути за свалянето на всеки.

— След колко време ще се върне речният патрул?

— След около трийсет минути.

Еди прехапа устната си. Като се прибавеше и времето, необходимо да пропълзи и оставащата част от тръбата до сейфа, това означаваше, че щеше да разполага само с петнайсет минути, за да свърши всичко необходимо — а Зек му беше казал, че прототипиращия принтер се нуждае от осем минути, за да си свърши работата. Времето беше малко. Може би твърде малко.

Но той нямаше друг избор.