Анди Макдермът - Свещената крипта

— Втората редица, онзи в дъното.

Мат отново върна ръката и огледа инструментите, включени в оборудването на Серво. Там откри оптичен кабел с конектори в двата края.

— Ще мине известно време, за да прекарам потока данни през Серво. Сигурен ли си, че програмата ти ще проработи?

Рад махна картата от екрана на втория лаптоп и стартира друго приложение. Появи се грозният интерфейс на една доста функционална програма, наречена Levenex FODN Diagnostic 3.2-а.

— Според връзката ми тук има задна вратичка, която ще ни вкара в системата на ООН. Имам инструкциите — щом се вържем, ще открия дигиталните връзки към камерите в сейфа.

— Тази твоя връзка — обади се Карима, — може да му се вярва, нали?

Рад се усмихна.

— Естествено не мога да разкрия източниците си, но му вярвам. — Тя го плесна и усмивката му изчезна. — Повече или по-малко.

— Разбирам… Въпреки това ще се обадя на Еди, за да му кажа, че сме на позиция. — Тя извади телефона си.

Еди не беше сядал през цялото време, докато чакаше. Той крачеше напред-назад из кабинета на Нина в очакване на обаждането.

— Добре. Тръгвам — каза той на Карима и затвори. Взе куфарчето си и излезе.

Когато мина покрай Лола, тя беззвучно му пожела късмет. Той кимна и тръгна към асансьора. Натисна най-долния бутон и започна спускането си към третия подземен етаж.

За негово огромно облекчение никой друг не използва асансьора. Най-накрая вратите се отвориха и той слезе. Тръгна спокойно към охраняваната зона с желанието да даде на Рад колкото се може повече време, за да проникне в системата.

Но не можеше да чака дълго. Всяка изминала секунда го приближаваше към крайния срок, даден му от Зек.

Стигна до кабината на охраната.

— Добър вечер, Лу. Хенри.

— Работим до късно, а, Еди? — попита Яблонски. Вернио отмести поглед от нинтендото, с което се опитваше да разсее скуката и му кимна.

— Да. Нина пак се е заровила в някакви древни джунджурии. Помоли ме да проверя едни документи. Голяма работа е да си специален асистент на директора, нали?

Яблонски се усмихна и посочи компютъра си.

— Какво ти трябва?

Еди вкара картата си и му каза номерата на съответните шкафове. Вернио ги провери на екрана. Англичанинът усети, как по гърба му пробягват тръпки. Ако откриеха, че Лола е използвала кода на Нина…

Той не можеше да види екрана на компютъра, но лекото зелено проблясване по лицето на хаитянина му подсказа, че е бил одобрен.

— Ха — каза Яблонски. — Лола току-що сложи някакви документи там.

— Знаеш ги какви са — отвърна Еди, свивайки рамене. — Учена работа: „Приключих с тези, прати ги долу“, а половин час по-късно: „О, трябва да проверя нещо, иди ми ги донеси“. Добре, че трябва само да препиша някои неща, а не да изнасям каквото и да било отвътре.

— Малките удоволствия, а? — Яблонски го пусна през вратата и тръгна по централната пътека. — Оттук.

Когато завиха покрай поредицата рафтове и се запътиха към първото шкафче от списъка на Еди, той хвърли един бърз поглед към сейфа. Яблонски отвори кутията с един от ключовете, закачени на дълга верига на колана му. Освен всичко останало, в голямото шкафче имаше и една дебела картонена кутия, обвита с ластик.

Пазачът се протегна да я извади, но Еди се изстъпи пред него, оставяйки куфарчето на земята.

— Няма проблеми, приятел. Аз ще я взема. — Той бръкна в шкафчето и докато се намираше с гръб към пазача, бързо пъхна навито на руло парче картон в правоъгълния жлеб на ключалката.

Кутията беше тежка и ъгловата, вътре подрънкваха някакви предмети.

— Така — рече той и отстъпи назад. Яблонски затвори вратичката. Ключалката щракна. Сърцето на Еди спря за миг — ако не можеше да проникне обратно в шкафа без ключ, това сериозно щеше да усложни нещата…

Тънкото парче картон едва се виждаше в пролуката между вратата и рамката, езикът беше опрял в него. Беше успял на косъм.

Прикривайки облекчението си, Еди вдигна куфарчето и последва Яблонски към следващото шкафче. Тук вече нямаше нужда да прави нищо — използваше го само за прикритие. Този път позволи на пазача да изнесе документите сам. Вратата се затвори и двамата тръгнаха към зоната за четене, като междувременно Еди оглеждаше охранителните камери по пътя. Другият пазач ги наблюдаваше — както и приятелите му.

Надяваше се, че Рад е толкова добър, колкото твърдеше.

— Готово, Еди — каза Яблонски. За щастие в зоната за четене — поредица от кабини с високи стени, за осигуряване на спокойствие, докато се четат класифицирани материали — нямаше никой друг. — Сядай, където ти хареса. Когато приключиш, само ни махни с ръка — някой от нас ще дойде да те вземе. — Той посочи камерата, поставена така, че да вижда хората в кабините, но да не вижда какво се чете.