Анди Макдермът - Свещената крипта

Някой си проправи път през тълпата отвън и беше набързо разпитан от портиера, преди да бъде допуснат вътре — Зек, облечен с тежък балтон и като че ли раздразнен от спирането. Той забеляза Еди и седна до него.

— Какво става тук? — попита той, посочвайки блъсканицата отвън.

— Папараци — отвърна незаинтересовано Еди. — В хотела има някаква звезда. — Той погледна кисело босненеца. — Носиш ли я?

Зек му подаде малка мемори карта.

— Отпечатъкът на жена ти. Прехвърли го в уреда и машината ще свърши останалото. Само не забравяй да изчакаш да се охлади до телесна температура, преди да я поставиш върху скенера. — Мъжът присви очи. — Освен това ми казаха да ти напомня какво ще се случи с жена ти, ако не ми донесеш Кодекса.

— Не съм глух, по дяволите — изръмжа Еди, давайки си сметка, че това не отговаря напълно на истината. — Вече ми го каза.

— Просто си върша работата.

— Жена ти и синът ти знаят ли с какво се занимаваш? — Зек не беше подготвен за подобен въпрос и го погледна накриво. — Смяташ ли, че жена ти ще одобри това, че заплашваш да убиеш моята? Хлапето гордее ли се с тати убиеца?

— Млъквай — сопна му се Зек. — Единствените хора, които съм убивал, са били целите на мисиите. Цивилните жертви не са по моя вина.

— И това оправя всичко, така ли? — Еди го погледна кисело. — Хуго в никакъв случай не би работил с теб, ако му беше казал това. Но кой се интересува от морала, когато говорят парите, нали? — Това обвинение като че ли засегна босненеца, от което Еди изпита леко задоволство. — Сега искам да говоря с Нина.

— И аз така си помислих. — Зек се обади. — Господин Коил? Чейс иска да говори със съпругата си. — Той изслуша отговора, след което подаде телефона на Еди.

— Господин Чейс — каза Коил. — Надявам се, че сте готов да ми донесете Кодекса. В противен случай знаете какво ще се слу…

— Да, да, спестете ми шибаните си заплахи — сопна му се Еди. — Момчето ви за поръчки вече ми ги стовари. Къде е Нина?

— Тук, при мен.

Настъпи пауза, в слушалката отекна кухо ехо и Нина заговори.

— Еди? Добре ли си?

— Добре съм, а ти?

За миг му се стори, че не го е чула.

— Еди? Там ли си… о, слава богу! Да, добре съм. Виж какво, Еди, не можеш да го направиш. Знам отчасти какво планират семейство Коил. Те…

— Достатъчно — каза Коил. Слабият ехо ефект изчезна. — Господин Чейс, време е да ми донесете Кодекса. Направете го и съпругата ви ще се върне невредима при вас. — След тези думи линията заглъхна.

Еди върна телефона на Зек, полагайки огромни усилия да не изрече на глас мислите си: Коил лъжеше . Нина не беше с него, закъснението от сателитната връзка показваше, че тя все още се намира в Индия. В мига, когато Коил — който, съдейки по бързата реакция, се намираше в Щатите, нетърпелив лично да получи Кодекса на Талънор — се сдобиеше с желаното, тя щеше да бъде убита.

А Еди беше убеден, че същото очакваше и човека, който щеше да вземе Кодекса от него. Но единственото, което му оставаше на този етап, беше да изпълни поръчката, и да се надява, че план Б ще проработи.

Телефонът му иззвъня.

— Лола?

— Всичко е готово — каза Лола. — Спомняш ли си номерата на шкафчетата?

— Запечатани са в съзнанието ми.

— Добре. Успех. — И затвори.

Еди стана и взе голямото черно кожено куфарче с блестяща стоманена рамка.

— Това беше сигналът за старт — каза той на Зек. — Като свърша, ще се видим отново тук.

— Заедно с Кодекса.

— Естествено, че с шибания Кодекс. Ти просто бъди готов с Нина. — Той тръгна към вратите, поглеждайки обратно към Зек… след което мина покрай него и се запъти към дивана. Облечен с костюм, с вестник в ръка, Мак му хвърли един бърз поглед. В краката му лежеше друго черно куфарче.

Еди излезе навън, проправи си път през тълпата и потрепервайки от хапещия декемврийски студ, се запъти към края на Четирийсет и четвърта улица. От другата страна на Пето авеню се издигаше комплексът на Обединените нации — извисяваща се мрежа от светлини, които грееха на фона на тъмното небе.

Той отново извади телефона си.

— Мат? Еди е. Готов съм!

— Прието, приятел — отвърна австралиецът. — Ние вече сме в тръбата.

От другата страна на сградата на ООН една лодка се поклащаше в Ийст ривър. Ради Башир трепереше от студ, увит в тънкото си палто, докато се взираше нервно в стъклената кула на сградата на Секретариата. Той не знаеше какви са правилата за плаване край бреговете на Манхатън, но беше сигурен, че хвърляйки котва в оживен морски път, са нарушили поне едно от тях. Властите сигурно щяха да бъдат още по-заинтригувани от тях, щом откриеха, че трима от пътниците в лодката са чужденци… и двама от тях са араби.