Анди Макдермът - Свещената крипта

— Вие нагласяте резултатите от търсенето — каза Нина обвинително. — Лъжете хората.

— Съвсем не. Давам им онова, което очакват да намерят — подхранвам пристрастията им. Разгарям страстите им. Всички източници на информация в историята са филтрирали резултатите си в услуга на най-популярните гледни точки. Аз правя същото, но от по-благородни подбуди.

— Благородни ли? — сопна му се Нина. — Нима смятате, че разрушаването на съвременното общество и отнемането на не знам колко милиони животи е благородно дело?

— Когато е в името на по-висша цел, да.

— И как смятате да го постигнете? — Тя махна с ръка към екрана. — Разпалвайки страстите, поставяйки началото на война, да… но между кого? — Веднага щом заговори, тя осъзна, че Коил може би вече беше отговорил на въпроса й: той беше избрал обекта на демонстрацията си без колебание, сякаш вече го беше обмислил добре. Индия и Пакистан бяха ядрени сили, от десетилетия на ръба на открит конфликт. Дали стремежът му да се похвали с технологията си, с интелектуалното си превъзходство, не беше подвел ръката му?

Въпреки това той отказа да отговори.

— Скоро ще разберете. Както и останалият свят. Но не заради това ви доведох тук. Елате с мен. — Коил излезе от купола, а Тандон я побутна да тръгне след него.

Коил заобиколи структурата с екраните и я поведе към единия край на залата. На едно бюро бяха подредени няколко високотехнологични уреда, но вниманието на Нина беше привлечено от нещо старомодно. В една стъклена витрина се намираше малък компютър от вид, който и беше непознат, но по дизайна — и състоянието му — тя предположи, че е от осемдесетте години.

Коил забеляза интереса й.

— Първият ми компютър — каза той. — „Спектрум плюс“. Всичко, което съм постигнал с Кексия, започна от тук. — В гласа му се промъкна нещо, близко до топлота. — Както малък изкарвах пари за семейството ми, като поправях и продавах счупените уреди, които намирахме на бунището — радиостанции, касетофони и така нататък. Не можех да повярвам, че някой е изхвърлил компютър! Беше повредено единствено захранването му и щом го поправих, смятахме да го продадем… но реших първо да поекспериментирам с него. Написах няколко прости програми — и както се казва, ударих джакпота.

— Скромното начало — промърмори разсеяно Нина. При други обстоятелства историята за издигането от нищото би била интересна, но сега не беше в настроение да подкрепя носталгията на Коил.

Тонът му се вледени още повече.

— Точно така. Сега елате тук. — Тандон я бутна към бюрото. — Протегнете дясната си ръка.

Нина изгледа с подозрение машината, която Коил настройваше. Тя наподобяваше струг, но там, където човек би очаквал да види режещия инструмент, се намираше силно излъскана призма.

— Какво е това?

— Лазерен скенер. Отпечатъкът на дланта ви е необходим за изнасянето на Кодекса на Талънор от сейфа на ООН. — Той посочи машината зад гърба й: уред за бързо прототипиране, идентичен с онзи, който Зек беше занесъл на Еди. — Използвайки шаблона от скенера, това ще създаде точно копие на ръката ви — достатъчно добро, за да излъже охранителната система.

Нина поклати глава и стисна здраво ръце.

— В никакъв случай няма да получите отпечатъка ми.

— Ръката ви ще бъде изпратена в Ню Йорк по един или друг начин. От вас зависи дали ще бъде копие… или оригиналът.

Изражението на Тандон подсказваше, че той би предпочел второто. Нина неохотно протегна ръката си. Коил я нагласи над скенера и натисна някакъв бутон. Призмата започна да се върти толкова бързо, че накрая се превърна в размазано петно. От тялото на скенера се разнесе ярка синкава светлина и от призмата изскочи тънък като игла лъч, който се разпиля в проблясваща мрежа. Тя премина бавно по дължината на дланта й. Машината изпиука, светлината изчезна, призмата изщрака и спря да се върти.

Коил прегледа данните и я погледна доволен.

— Отпечатъкът на дланта ви е записан. Вече разполагаме с всичко необходимо.

Нина отдръпна ръката си.

— Освен Кодекса. А без него сте нищо.

— Това — отвърна Коил, — зависи изцяло от съпруга ви.

Ню Йорк

Еди чакаше в ъгъла на просторното мраморно фоайе на хотел „Делакорт“ и наблюдаваше вратите, които водеха към Четирийсет и четвърта улица. През стъклото се виждаше малка, но възбудена тълпа, а персоналът на хотела отблъскваше назад всеки, който нямаше основателна причина да бъде в сградата.

Часът беше почти осем вечерта. Приливът щеше да достигне връхната си точка в осем и четиринайсет минути и той очакваше сигнал от Пола, за да започне операцията. Мат трябваше да действа бързо.