Анди Макдермът - Свещената крипта

Сега вече разбра защо конкурентът й се отказа толкова лесно — шофьорът изглеждаше доста внушително, с изсечено лице, едра фигура и късо подстригана коса.

— Няма проблем. Накъде?

Нина му даде адреса и след като таксито потегли, тя се отпусна назад и се замисли. Възможно ли беше Прамеш и Ванита Коил наистина да са замесени в кражбите? Със сигурност имаха достатъчно пари, за да финансират Фернандес и хората му. Но нямаше да могат да покажат колекцията си на никого — и как Кодексът на Талънор се вписваше в нея? Наистина беше ценен, да, и историческата му стойност беше огромна, но едва ли беше на нивото на микеланджеловия Давид…

Изведнъж изпита чувство за силна вина. Мислите за Кодекса неизбежно водеха до Роуън и не само я изпълваха с тъга, но и й напомняха, че все още не е разговаряла с баща му. Вярно, че напоследък беше много заета… но не беше ли това само повод да избегне нещо, от което, трябваше да признае, се страхуваше ужасно много?

Знаеше, че трябва да разговаря с него, което я ужасяваше. Накани се да извади телефона си, но реши, че таксито изобщо не е мястото, където да проведе един несъмнено изпълнен с емоции разговор. Пак си търсиш извинения, обади се укорителният глас в главата и, но тя наистина имаше нужда от тишина, спокойствие, повече време, за да събере мислите си…

Таксито рязко спря, връщайки я в реалността. Намираха се на една от главните улици на града, но пред тях нямаше задръствания. Защо спираха тогава?

Лявата врата се отвори и един грамаден брадат мъж се вмъкна и седна до нея.

По дяволите! Искаха да я оберат!

Тя грабна чантата си и се плъзна към другата врата…

Но тя също се отвори и един дребен, кльощав мъж я избута навътре. Тя се озова притисната между тях. И двамата имаха тъмна кожа — индийци? Таксито отново потегли. Шофьорът въобще не реагира — той също беше замесен.

Но ако смятаха, че просто ей така ще им се подчини, дълбоко грешаха.

Стиснала с една ръка чантата си, тя заби лакът в лицето на дребния мъж, отмятайки главата му назад. Едрият протегна към нея грубата си космата ръка — но тя измъкна флаконче с лют спрей и го напръска в лицето.

Той се отдръпна и стисна очи — но това бе по-скоро инстинктивна реакция, отколкото агонията, която Нина очакваше. Собствените й очи я засмъдяха ужасно, когато изпаренията изпълниха тясното пространство. Опита се отново да се измъкне, но дребният продължаваше да се притиска в нея. Тя замахна с лакът…

Ръката му се вкопчи в нейната с такава сила, че тя изпита усещане като от удар в тухлена стена. Изненадана, тя се опита да се отдръпне, но хватката се затегна и задържа ръката й на мястото й. Дребосъкът беше много по-силен, отколкото изглеждаше. С нарастващ страх тя се извърна към него и го погледна.

Под злобните тъмни очи се хилеше озъбена акулоподобна уста. Предните му зъби бяха изпилени до заостряне. Той отвори устата си още по-широко, наведе се към нея…

И Нина изпищя, когато захапа силно ръката й. Опита се да го напръска със спрея, но едрият вече се беше съвзел — той сграбчи пръстите й и ги притисна силно към флакончето, докато ставите й не изпукаха.

— Не се противете, доктор Уайлд — каза шофьорът. Те я познаваха! Това не беше обир, а отвличане!

Мъжът с акулоподобни челюсти разтвори уста, кръвта на Нина се стичаше по брадичката му.

— Мили боже! — изпъшка тя. — Какво искате от мен? — Брадатият пусна ръката й и флакончето падна на пода. На светлината на преминаващите улични лампи тя успя да забележи, че устните му са обсипани с белези, наподобяващи изгаряния, а бузите му са странно хлътнали.

— Скоро ще разберете. Заповядайте. — Шофьорът пъхна една хартиена торбичка през процепа за парите. Едрият мъж я взе и я отвори; Нина видя, че вътре има малко шишенце антисептик и няколко лейкопласта. — Не ми се иска да се заразите.

— Благодаря за загрижеността — изръмжа Нина и грабна торбичката от похитителя си.

Колата пое към северната част на Ню Йорк. Пътуваха малко повече от час, но щом слязоха от магистралата, Нина изгуби представа къде се намират.

Крайната им дестинация беше частно летище. Таксито спря до един бизнес джет, чийто двигател вече работеше. Похитителите и я измъкнаха грубо от таксито и я поведоха към стълбичката.

На върха и се появи една фигура. Нина веднага я разпозна.

— Странно — каза предизвикателно тя. — Тъкмо си мислех за вас.

Гладкото очилато лице на Прамеш Коил имаше същото безизразно изражение, както в Сан Франциско.