Анди Макдермът - Свещената крипта

Ръмжейки безсилно, Еди направи каквото му беше казано и започна да крачи напред-назад из стаята. Зек изслуша Коил, каза: „Разбрано“ и затвори.

Еди отиде при него.

— И сега как да изкарам Кодекса от сейфа? Не мога просто да отида и да изляза оттам с проклетото нещо под мишница.

— Това не е мой проблем — отвърна Зек. — Моята работа е да го отнеса на Коил… и да се погрижа да не направиш някоя глупост.

— Не съм чак толкова глупав, че да рискувам живота на Нина заради някаква си стара книга. Ще си я получите — един бог знае как, но все ще измисля нещо. — Той се отдалечи от босненеца и отново започна да крачи напред-назад… докато погледът му не попадна на снимката на починалия му приятел. — Зек! Хуго Кастил веднъж ми каза, че е работил с някакъв босненец Зек! Ти ли си това?

Зек погледна снимката.

— Да. Виждал съм тая снимка. Светът на нашата професия е малък, нали?

— Това вече не ми е професия. Но Хуго не би работил с теб, ако не си свестен тип. Защо се хвана с този задник Коил?

— Защо наемниците работят за някого? — попита реторично Зек. — Аз бях пръв помощник на Урбано Фернандес. Коил поиска да заема мястото му.

— Нали знаеш, че Коил заповяда да убият Фернандес? Оная мацка със стъкленото око едва не му отряза главата. — Зек изглеждаше разтревожен от разкритието, но не каза нищо. — Това ли е всичко? Никаква лоялност към другаря, просто грабваш парите от хората, които са го убили? Предполагам, че Хуго просто не те е преценил правилно.

— Парите ми трябват — отвърна раздразнено Зек. — Вече имам семейство, син… искам да им осигуря добър живот на някое място, по-добро от Сараево. — Той осъзна, че е разкрил твърде много за себе си и отново наложи безизразната маска на лицето си. — Единственото нещо, за което трябва да мислиш през следващите два дни, е как да вземеш Кодекса.

— О, да, фасулска работа — да измъкна нещо с подобни размери от силно охраняван сейф без никой да забележи. — Той се загледа в снимката на Хуго, след което се обърна към босненеца. — Ще имам нужда от помощ.

Индия

Когато се събуди, Нина установи, че се намира в дворец.

Беше очаквала самолет или килия, но лежеше в легло с балдахин и копринени чаршафи, в просторна стая, украсена с цветни фрески по стените и тавана. Стилът на сводестите врати и прозорци беше отличително — почти шаблонно — индийски.

Царуваше странното усещане за изкуственост, сякаш се намираше в хотел с индийска тематика, а не в оригинален замък. Тя отиде до прозореца със спуснати щори, през които се промъкваше ярката дневна светлина. Макар и да очакваше, че ще бъде заключен, тя се опита да го отвори и се изненада, когато щорите се разделиха и пред очите й се разкриха просторни поляни и градини. Виждаха се и други части от сградата; това наистина беше дворец, чиито колонади и бели стени бяха увенчани с куполи. Но въпреки това наоколо витаеше твърде чистото, твърде идеално усещане за тематичен парк-дубликат.

— Доктор Уайлд — разнесе се зад гърба и гласът на Коил. — Добро утро.

Стаята се беше променила, част от стената тихо се беше плъзнала встрани, разкривайки гигантски екран. От него я гледаше безизразното лице на индиеца. Тя осъзна, че се намира под наблюдение, под монитора блещукаха обективите на камери.

— Господин Коил — каза остро тя. — Наблюдавали сте ме как спя, така ли? Не знаех, че сте натрупали богатството си чрез уебкамери.

Той не обърна внимание на заяждането.

— В стаята има сензори за движение. Компютрите в къщата ме уведомиха веднага, щом се събудихте. Добре дошли в дома ми.

— Да, толкова се радвам, че съм тук. — Ако сарказмът и имаше физическа форма, досега да беше взривил екрана. — Къде точно се намирам?

— В имението ми, източно от Бангалор. В него са комбинирани стиловете на дворците Мисор, Коудиар и Лакшми Нивас, осъвременени с модерни архитектурни елементи. И оборудвани с най-съвременната технология, разбира се.

— Ами да, разбира се. Значи възнамерявате да ми изнасяте лекции от екрана като Големия брат или…

— Може би ще пожелаете да се „освежите“, както обичате да казвате вие, американците, преди да ви докарат при нас?

— Да ме докарат? — повдигна вежди Нина. — Колко всъщност е голямо това място?

— Основната сграда има сто шейсет и пет стаи, разположени на пет етажа — каза Коил, приемайки буквално въпроса й. — Но в момента ние не се намираме в двореца, а в убежището.

— Убежище ли? За какво?

По безизразното му лице пробяга лека усмивка.