Анди Макдермът - Свещената крипта

— За тигри.

След като Нина взе душ, Тандон я отведе от стаята. Заведе я до асансьора, който ги свали в грамаден подземен гараж под двореца. В помещението бяха паркирани десетки коли, от триколки Бенц Моторваген от деветнайсети век до чисто новия блестящ в златист цвят суперавтомобил на Макларън. Това беше една странно изглеждаща сбирка — малко британско Мини се кипреше до обемист Кадилак от 1959 година, рекордьорът Бугати Вейрон се беше изгърбил до дребната Тата Нано. Изглежда, някой аспект от дизайна на всяко превозно средство го правеше достойно за присъствие в колекцията на милиардера.

Колата, до която я отведе Тандон обаче, беше много по-невзрачна от блестящите експонати: малка електрическа количка за голф. Те се изкачиха по една стръмна рампа и излязоха на открито, следвайки трилентовата алея. На около миля и половина на север от двореца се намираше грамадна територия, оградена от високи бетонени стени, увенчани с бодлива тел. Покрай ограденото място преминаваше писта и дългата черна лента показа на Нина докъде се простират границите на имението на Коил. Самолетът стоеше пред хангара, а открехнатите врати разкриваха малък, странно изглеждащ летателен апарат. Матовият му пепеляво-сив корпус, с перка в задната част, изглеждаше твърде тесен, за да носи някакви хора, дори и пилота му. Постепенно корпусът на самолета го скри от погледа им.

До стената се издигаше двуетажна сграда, архитектурен близнак на двореца. Тандон я отведе до втория етаж. Убежището се простираше зад стъклена стена. Преобладаваха разлистени дървета, през които се виждаше открито пространство с трева и храсти. В центъра на ограденото пространство се виждаше езеро, по чиято повърхност блещукаха слънчевите лъчи.

— Доктор Уайлд — обади се Коил от единия край на голямата стая. Магнатът седеше пред контролна станция, загледан в множеството монитори пред себе си. Най-големият показваше изглед от горните клони на дърветата. До него стоеше Ванита, наведена над контролния панел, и изглеждаше напрегната и загрижена — макар че погледът, който хвърли към Нина, беше абсолютно пренебрежителен. Немият гигант и зъбатият дребосък чакаха наблизо, без да свалят поглед от новодошлата. — Добре дошла в убежището.

— Впечатляващо — каза Нина. — Сигурно много харесвате тигрите.

— Те са великолепни животни — каза Ванита със страстна нотка в гласа. — А бракониерите ги избиват. През последните няколко години тигрите в двата най-големи резервата в страната бяха избити до крак.

— Затова си направихте ваш резерват?

Тя се усмихна студено.

— Всеки ловец, който се опита да нарами моите тигри, ще съжалява за това.

Високоговорителят пропука и се разнесе глас:

— Станция три готова.

Коил потвърди, че е разбрал. На един от по-малките екрани се появи нова картина.

— Приближете се да видите, доктор Уайлд. Може да ви стане интересно.

Нина не можа да пребори любопитството си. Тигрите бяха любимите й животни в детските й години, макар че единственият път, когато ги беше видяла на живо, беше в зоопарка в Бронкс. Комбинацията от лъскава красота и могъщество впечатляваха много деца и от двата пола; и както изглеждаше, Ванита беше запазила това възхищение и в зряла възраст.

На екрана се появи нисък бетонен бункер, отчасти прикрит от растителността. Над него се виждаше клетка с отворена горна част — в която стоеше коза, завързана за стълб. През говорителя се чуваше слабото и блеене.

— Какво правите?

— Едната от тигриците нарани лапата си — каза Ванита. — Трябва да я примамим в клетката, за да може ветеринарите да я излекуват.

— Имаме три тигъра, два женски и един мъжки — добави Коил. — Те се придържат към териториите си, затова разполагаме с няколко станции, свързани с тунели, през които можем да влизаме в убежището и да им осигуряваме жива плячка.

Нина погледна със съчувствие козата.

— Съжалявам, Били.

Милиардерът се обърна към контролния панел. Образът на основния монитор се промени с движението на камерата. Нина видя, че тя виси във въздуха и бавно се спуска към откритото място. Коил натисна един бутон и координатният кръст замръзна в центъра на екрана.

— Свалете клетката.

През говорителя се разнесе тракане на метал и клетката се свлече на земята, оставяйки козата на металната платформа. Ванита показа един от маркерите с дългия си, лакиран в червено нокът.

— Приближава се! Прамеш, искам да гледам!

Коил послушно си поигра с бутоните. Камерата се изви наляво и се наведе надолу, показвайки група храсти в покрайнините на открития терен.