Анди Макдермът - Свещената крипта

Нина не можа да се сдържи и се ухили.

— Обикновено са такива.

— Много смешно, мамка му. Имам предвид, че е било нещо като сейф — вътре си е криела гаротата. Някой е черпил идеи от „Последния екшън герой“. И под някой имам предвид Прамеш Коил.

За по-малко от минута тя се изненадваше за втори път.

— Сериозно ли говориш?

— Видях тази жена в Сан Франциско — тя донесе телефона на Коил точно преди да ни нападнат. Така че освен ако не работи на две места, има голяма вероятност той да е свързан с това. Предполагам, че е наредил убийството на Фернандес, за да му попречи да се раздрънка.

Тя си спомни жената.

— Може би по телефона е съобщил на Фернандес да нападне — предположи тя. — Неговият план А е бил да ми поиска пълен достъп до Кодекса на Талънор, — но след като му отказах, той е задействал план Б.

— Просто го е откраднал.

— Точно така. И какво ще правите сега?

— Кит отива в Индия, за да провери семейство Коил — склонен е да ми повярва, че това е жената от Фриско и смята, че си заслужава да ги разследва.

— А ако Интерпол открие, че семейство Коил наистина стоят зад всичко това?

— Не знам, но не ми се иска да съм на тяхно място. Най-вероятно ще започне надпревара между саудитските и китайските служби кой да ги убие пръв за това, че са откраднали съкровищата на държавите им.

— А ти?

Той се прозя и тя го съжали.

— Като че ли няма да успея да поспя тази вечер. Трябва да завърша показанията си за Интерпол, след това ще летя за Ню Йорк.

— Колко е часът там? — Тя погледна часовника си; минаваше седем вечерта.

— Малко след един сутринта. Ти кога свършваш работа?

— Почти съм готова. Изкарах доста забавен ден, обяснявайки на Себастиан Пенроуз и някакви хора от Държавния департамент как така директорът на АСН се е замесил в поредната престрелка. Знаеш ли, наистина се надявах, че сме оставили всичко това зад гърба си.

— Нямаме късмет, а? — Той отново се прозя и изпъшка.

— Добре ли си?

— Да, само шията ми е отекла там, където тя ме поряза.

— Какво? Порязала те е?

— Нали помниш гаротата? Опита се да ме удуши с нея. Но съм добре.

Тревогата на Нина се засили.

— И как успя да я увие около врата ти?

— Не е заради слуха ми — отвърна той с ясно раздразнение в гласа.

— Не съм казала, че е.

— Но си го помисли. Господи, точно за това не исках да ти го казвам.

Сега и тя се раздразни.

— Ами как да ти кажа, просто се тревожа за съпруга си. Боже!

— Добре де, добре, извинявай. Просто съм много изморен. Мисля, че имам нужда от още едно кафе, или може би даже шест. — Поредната прозявка. — Смятам да затварям. Ще ти се обадя или от самолета, или като кацна на летище „Кенеди“.

— Приятно пътуване — каза тя. — До скоро.

— До скоро.

Тя прекъсна разговора и неуспешно се опита да потисне една прозявка, протягайки се в стола си. Макар денят и въобще не беше толкова изтощителен, какъвто неочаквано се беше оказал този на съпруга й, тя се чувстваше изцедена от срещите и бюрокрацията и просто умираше да се отпусне в леглото си.

Нина завърши работата по документацията, излезе от кабинета си, слезе с асансьора и тръгна през площада на ООН към Пето Авеню. При обикновени обстоятелства щеше да върви до спирката „Гранд Сентрал“ и да хване метрото, но тази вечер предпочиташе да се прибере по-бързо. Значи щеше да хване такси. Както обикновено, улиците около ООН бяха пълни с таксита, но да намери свободно си беше трудна работа…

Сигнализацията на една от паркираните наблизо коли светна в зелено. Това си беше чист късмет; почивката на шофьора сигурно тъкмо беше свършила. Тя тръгна към него и ускори крачка, когато разбра, че някакъв мъж на средна възраст също го е забелязал. Той я видя, че се забързва и започна леко да подтичва. Двамата стигнаха едновременно таксито.

Мъжът сграбчи дръжката на задната врата.

— Съжалявам, госпожо.

— Хей! — възмути се Нина. — Аз го видях първа.

— Това не се брои. — Той отвори вратата.

Шофьорът почука по бронираното стъкло, което отделяше задните седалки.

— Дамата беше първа. — Акцентът му беше източноевропейски.

Мъжът тръгна да сяда.

— Закарайте ме до Източна деветнайсета улица.

— Хей! — Този път шофьорът чукаше със стиснат юмрук. — Казах ви, че дамата беше първа. Хванете си следващото.

След миг колебание мъжът отстъпи.

— Ще се оплача! — изблея той и изсумтя саркастично към Нина. — Приятно пътуване.

— Със сигурност ще е приятно — отвърна тя с усмивка. Качи се в таксито и кимна на шофьора. — Благодаря ви.