Анди Макдермът - Свещената крипта

— Еди, това е Рене Бушом — каза Кит. — Тя ще води разпита заедно с мен.

Еди се ръкува с нея.

— Доброто и лошо ченге, а?

— И двамата сме от добрите — отвърна тя с усмивка, докато подаваше една папка на Кит. — Това е споразумението — както вече го обсъдихме. От него се иска само да го подпише.

— Какво му предлагате?

— Ако свидетелства срещу работодателя си и ни върне непокътнати всички откраднати съкровища, ще получи намалена присъда и процес само в една страна — по негов избор. Тъй като китайците обявиха, че го чака смъртна присъда за кражбата на теракотените воини, а саудитците почти сигурно ще го екзекутират тайно, за да прикрият кражбата на Черния камък, според мен ще погледне благосклонно на предложението.

Еди погледна през стъклото към обитателя на стаята на разпити. Въпреки раните си и закопчаните с белезници ръце, Фернандес не му се стори особено притеснен. Дори изглеждаше самодоволен.

— Предполагам, че ще го разберем след минута.

Еди седна пред стъклото, а двамата полицаи влязоха в стаята за разпити, разкопчаха белезниците на Фернандес и седнаха срещу него на масата. Първа заговори французойката, обяснявайки му условията на сделката. Фернандес я изчака мълчаливо да приключи, изкривил устни в лека усмивка.

— Благодаря за предложението — каза най-накрая той, — а сега ще чуете и моето. В замяна на пълно освобождаване от преследване, подписано от всяка страна, в която се предполага — усмивката му се разшири, — че съм извършил престъпление, нова самоличност и включване в програмата за защита на свидетелите в страна по мой избор, аз ще ви кажа имената на хората, в които според мен — той вдигна театрално показалеца си, — се намират откраднатите съкровища. Докато не получа всичко това, няма какво да говорим.

— Наистина ли очакваш да ти осигурим пълен имунитет? — попита Кит.

— Както вече казах, няма какво да говорим. — Двамата полицаи му зададоха още няколко въпроса, но той им отвърна със самодоволно мълчание. След няколко безплодни минути те се отказаха и го закопчаха отново за стола, преди да се върнат в наблюдателната стая.

— Така — рече Кит, — не мина толкова добре, колкото се надявах.

Бушом въздъхна.

— Колко е арогантен! Как може да не разбира, че това е единственият му шанс?

Кит погледна Фернандес през огледалния прозорец.

— Сигурно се страхува много от работодателя си, за да предяви толкова високи изисквания в замяна на издаването му.

— Има ли вероятност Интерпол да ги изпълни? — попита Еди.

— Всъщност не зависи от нас. Зависи от това колко отчаяно искат държавите да си върнат откраднатите национални съкровища. Дори саудитците може да се съгласят, ако знаят, че така ще си върнат Черния камък без никой да разбере, че е бил откраднат.

Еди се загледа в затворника.

— Имам една идея — каза той най-накрая. — Но ще трябва да ме пуснете вътре. Сам.

— Не съм сигурна, че това е добра идея — отвърна със съмнение Бушом.

— С пръст няма да го пипна, ако това ви притеснява. Честна дума! — Той вдигна ръце. — Просто ще подходя от различен ъгъл. Може да реагира по-добре.

Кит също не изглеждаше убеден.

— Това не е точно стандартната процедура…

— И това не е стандартен случай. Хайде де, нека опитам. В най-лошия случай ще ми каже да се разкарам.

Двамата полицаи от Интерпол се спогледаха, след което Кит кимна.

— Добре. Но ние ще гледаме от тук.

— Ще се постарая кръвта да не оплиска стъклото и да ви пречи да гледате. Шегичка! — добави Еди, докато отваряше вратата.

Той влезе в съседната стая. Фернандес го погледна, разпозна го и в очите му проблесна интерес.

— Да, пак съм аз — каза Еди със студена усмивка. — Реших да отскоча да поговорим. Може и да довърша онова, което започнах в Сан Франциско. — Той удари с юмрук в дланта си и седна срещу испанеца в другия край на масата.

Фернандес погледна към огледалното стъкло.

— Това не е стандартна процедура на Интерпол.

— Не работя за Интерпол.

— А за кого работиш?

— Няма особено значение. Онова, което ме интересува е, ти за кого работиш. Разбираш ли, когато някой се опита да убие мен и жена ми, го приемам много лично. Не е твърде професионално, знам, но аз съм си емоционален тип. А на теб хич няма да ти хареса да ти се ядосам.

— Професионалист? — попита Фернандес, повдигайки вежда. — Ти не си ченге и не ми изглеждаш особено интелигентен, така че… наемник?

— Бивш. Отказах се.

Слаба усмивка.

— Човек никога не се отказва. Колкото и да се опитва, ако е роден боец, винаги се връща към работата. А аз мога да видя, че ти си роден боец. Как се казваш, между другото? Предпочитам да знам името на човека, който ме заплашва.