Анди Макдермът - Свещената крипта

— От кога работите в Интерпол? — попита Нина.

— Около три години. Преди бях детектив в делхийската полиция — бях се специализирал в залавянето на крадци на произведения на изкуството и тъй като голяма част от случаите включваха международна търговия, беше напълно естествено да се прехвърля в Интерпол при първа възможност.

— Струва ми се интересна работа — каза Еди. — Пътувания, арест на лоши момчета, откриване на откраднати съкровища…

— Има си своите добри моменти, макар че според мен не може да се сравни с онова, което правите вие. — Той забеляза витрината. — Това египетският артефакт ли е?

— Знаете ли за него? — попита Нина, изненадана, че той е запознат с малката виолетова фигурка.

— Да, египтяните ни помолиха да проверим в базата данни на Интерпол дали не съвпада с нещо откраднато или открито. Не намерихме нищо такова, затова предполагам, че са го дали на АСН с надеждата вие да го идентифицирате.

— Засега нямаме успех — призна Нина. — Но не спираме да опитваме — поне докато на египтяните не им омръзне да чакат и не си го поискат обратно!

Тримата се засмяха, след което Джиндал събра документацията си.

— Благодаря ви за помощта, доктор Уайлд. Господин Чейс, ще ви се обадя веднага, щом потвърдя полета. — Той се сбогува с тях и излезе.

— По-добре да се прибера и да си опаковам четката за зъби — каза Еди.

— Смяташ ли, че ще успееш да накараш този Фернандес да проговори? — попита Нина.

Хитра усмивка.

— Стига да ми дадат пет минути насаме с него в присъствието на нещо остро.

— Съмнявам се, че Интерпол ще одобри… но в този случай аз не бих имала нищо против. — Тя внимателно постави Кодекса върху подплънката в голямата стоманена кутия и я затвори. — Но докато не открием кой точно стои зад обирите, трябва да държим това нещо на сигурно място. Можеш ли да го занесеш?

— През повечето време си мисля, че се омъжи за мен само да имаш хамалин под ръка — оплака се Еди на шега и вдигна кутията, изпъшквайки напълно искрено: — Ох, по дяволите!

— Добре ли си?

— Да, добре съм. — Той притисна ръка към ребрата си. — Изведнъж ме преряза нещо.

— Имам болкоуспокояващи в чекмеджето.

— Не, добре съм — настоя той. — Просто от едната страна се чувствам така, сякаш някой я е изтъркал с шкурка.

— И така изглежда. Сигурен ли си, че си добре? Мога да накарам някой друг да го отнесе в сейфа.

— Не, няма проблем. — Той отново вдигна кутията. — Макар че библиотекарите сигурно са били адски доволни, когато на някого му хрумнало да прави книгите от хартия, вместо от метал.

Слязоха с асансьора до сутерена на сградата на Секретариата. По-голямата част от етажа беше окупирана от центъра за обработка на данни, компютърните сървъри поемаха терабайтовете информация, която преминаваше през ООН, но те търсеха нещо с телесна форма.

На входа се виждаше познато лице.

— Здрасти, Лола — каза Нина, която беше забелязала, че асистентката и си говори с един от охранителите, висок млад хаитянин на име Анри Вернио.

— О, Нина, здрасти. — Лола се изчерви, сякаш беше хваната на местопрестъплението; Нина се зачуди дали приятелката й не излиза с мъжа. Тя забеляза една малка количка, пълна с папки. — Тъкмо мислех да ти ги донеса.

— Благодаря — отвърна Нина и добави закачливо: — Не е спешно.

— Така или иначе смятах да се качвам горе — рече Лола, сбогува се набързо с разочарования охранител и забърза навън с количката.

Нина се усмихна и се обърна към другия охранител, Лу Яблонски, бивше ченге от Бруклин с наднормено тегло.

— Ще оставим Кодекса на Талънор обратно в сейфа.

— Разбира се, доктор Уайлд — каза Яблонски. Той започна да вкарва данните им в компютъра. — Здрасти, Еди. Добре ли си? Лола ни каза, че доста си пострадал във Фриско.

— Да, добре съм — отвърна Еди. — Само изглежда така, сякаш някой е работил с ренде върху задника ми.

Яблонски се ухили.

— Някой шантавели плащат добри пари за подобни неща. Така, елате с мен.

Силно защитеният сейф беше само част от охранявания архив: голяма част от пространството беше заета от лабиринт от рафтове с шкафчета и чекмеджета, със зона за четене в единия ъгъл, където изследователите можеха да разглеждат класифицирани материали, спестявайки си цялата бюрократична процедура, необходима, за да ги изнесат от стаята. Разположени на тавана камери наблюдаваха всеки квадратен сантиметър от помещението с контролиран климат. Самият вход към сейфа представляваше огромна врата от неръждаема стомана, която се виждаше идеално от стаята на охраната. Яблонски прекара картата си през устройството до вратата и погледна към Вернио, който пъхна своята карта в друг четец и въведе някаква команда в компютъра.