Анди Макдермът - Свещената крипта

Нина се обърна към Коил, на чието лице постепенно се изписваше недоверие.

— Оцелели са. Успяхме да ги предупредим навреме. Предполагам, че Кексия не може да предрече всичко. Така че въпросът е: сега какво?

— Трябва да изключим заглушителя — каза Еди. — Щом го направим, Пробст ще може да изпрати сигнал за помощ.

— Или пък можем да го направим от тук. — Нина се върна при сензорите и вдигна ръка към ухото си, за да направи още едно виртуално обаждане. Клавиатурата се появи на екрана. — Просто ще се обадим…

Под краката им се разнесе страхотен трясък, последван от дъжд от искри и яростно електрическо пращене. Куполът се изпълни с пушек, останалите екрани примигнаха и угаснаха.

— Какво беше това, по дяволите? — извика Еди.

— Трансформаторът се взриви! — Веднъж като дете Нина беше евакуирана от училище, когато един дефектен трансформатор в съседната сграда се беше взривил, предизвиквайки пожар, прекъснал тока на три пресечки. Същото се беше случило тук, само че в много по-голям мащаб — пламъците се издигнаха нависоко. — Трябва да се махнем от тук.

— Как? Това е единственият изход!

Тя погледна към другата страна, където беше блъснала Ванита във външната стена.

— Вече не. Да вървим! — Тя се забърза към Коил.

— Какво правиш? — попита Еди.

— Той трябва да бъде изправен на съд…

Еди посочи кръвта, която се стичаше от разбитото тяло на милиардера.

— Без лекар до пет минути ще е мъртъв, а никой няма да се втурне в огъня, за да помогне на тоя задник. Със сигурност няма да съм аз! Освен това той вярва в прераждането, нали? Сега ще разбере, дали е прав.

— Но не можем просто да го оставим тук — възрази Нина.

Дишането на Коил стана по-тежко.

— Вие… осъдихте света да остане в Кали-юга — изсъска той. — Шива ще ме възнагради в следващия ми живот. А вас ще накаже за цяла вечност!

Нова експлозия разтърси купола, един екран падна от рамката и се строши на пода. Пламъците се разгоряха още по-силно.

— Ако не се махнем от тук, ще умрем с него! — извика Еди. Той я хвана за ръката и я задърпа към стъпалата.

Тя погледна отново Коил и видя, че безизразната андроидна маска най-после е паднала от лицето му, разкривайки гняв и омраза. Тя го изгуби от погледа си докато се спускаха по стълбите на рамката към етажа. Щом се озоваха на стабилна земя, те тръгнаха към дупката в стената…

— Чейс… — разнесе се слаб, измъчен глас. Еди се обърна. Зек. Наемникът беше все още жив — почти. Той беше счупил врата си при падането, главата му беше странно изкривена, но счупването беше достатъчно ниско, за да му позволи да диша. Но тялото му беше отпуснато в същата поза, каквато бе заело след падането. Парализиран.

Еди се поколеба, след което отиде при него.

— Какво правиш? — попита Нина, спирайки неохотно насред пътя до дупката. — Щом нямахме време да измъкнем Коил, няма да имаме и за него!

Той знаеше, че тя е права, но ситуацията беше различна. Зек им беше помогнал — беше ги спасил. Струваше му се нередно да го изостави… макар опитът да го измъкнат от купола най-вероятно щеше да доведе до смъртта на всички тях.

Зек също беше наясно с това.

— Не, остави ме — прошепна той, преди англичанинът да успее да го вдигне. — Само кажи на семейството ми… че съм постъпил правилно. Кажи на сина ми… че може да се гордее с мен.

— Ще му кажа — обеща Еди.

— Благодаря ти. — Той се усмихна леко. — Надявам се… че Хуго няма да е разочарован, когато се срещна с него. А сега върви. Върви!

Еди отстъпи назад, кимна му с благодарност и се обърна към Нина. Тя вече беше стигнала до разрушената секция на купола и откъртваше с ритници панелите от фибростъкло. Той се присъедини към нея и заби тока на ботуша си в една подпора. Металът се огъна и миг по-късно се пречупи. Панелите се натрошиха и в помещението връхлетя вледеняващ вятър.

Дупката беше достатъчно голяма, за да могат да минат през нея. Нина мина първа и се озова на тесен перваз, който гледаше към покрива на панелната сграда десетина метра под краката им.

— Леле! По-високо е, отколкото си мислех!

Нямаше и следа от стълба.

— Ще трябва да скочим — каза Еди.

— Шегуваш ли се? Ще си счупим краката!

Зад гърба им се разнесоха нови трясъци, електрическата буря се приближаваше.

— Добре, можем просто да си останем тук и да гледаме северното сияние, но няма да можем да му се наслаждаваме дълго време. — Той изтича към ъгъла. — Насам! — извика той и посочи надолу. Макар горещината от радарната станция да беше разтопила по-голямата част от снега на полегатия покрив, на места преспите бяха все още големи, особено натрупаната до северната стена.