Анди Макдермът - Свещената крипта

— Искаш да кажеш, че сме затворени тук долу? — попита разтревожено Нина.

— За известно време. Аз не бих отворил тази врата — отвън сигурно бушува пожар. Но нали имаме електричество, имаме въздух — ако това място е построено като бункер, то трябва да има скрубери като на подводниците — а в жилищните помещения видях натрупани припаси. Семейство Коил сигурно са се погрижили за всичко, в случай, че се наложи да останат тук долу известно време. Просто трябва да изчакаме някой да дойде и да ни изкопае.

Въпреки това тя не беше съвсем доволна.

— Това може да отнеме векове.

— И какво от това? Да не би да имаш някакви планове?

Погледът й се спря на колекцията от антики.

— Всъщност да, бих могла да използвам времето за оглед на съкровищата. Да проверя кои от тях са повредени, да се опитам да ги каталогизирам…

Тя се загледа в тях, но Еди я прегърна през кръста и я придърпа към себе си.

— За бога, все за тая проклета работа мислиш!

— Добре, според теб какво трябва да правим през всичкото това време?

Той посочи вратата, която водеше към спалните и наранените му устни се разтегнаха в усмивка.

— Тъй като най-после разполагаме с доста време насаме, имам някои идеи.

Нина се ухили.

— Стига да не включват използването на реквизит.

Ню Йорк

Нина стоеше до прозореца в кабинета си и гледаше към Манхатън. Въпреки декемврийския студ денят беше ясен и слънцето огряваше върховете на небостъргачите. Но настроението й изобщо не беше ведро.

До нея стоеше Еди.

— Ако не се чувстваш готова… — каза тихо той.

— Не, ще се оправя — настоя тя. — Трябва да го видя. Искам да го видя. — След което се наведе към интеркома и каза:

— Доведи го, Лола.

Еди стисна успокояващо ръката й и отстъпи встрани, когато на вратата се почука. Нина си пое дълбоко дъх.

— Влез.

Влезе Дезмънд Шарп.

Отново я връхлетяха чувствата, които беше изпитала след смъртта на Роуън. Дезмънд беше по-нисък и по-набит, с по-скоро посивяла, отколкото черна коса, но очите му бяха същите като на сина му. Тя се опита да го поздрави, но думите замръзнаха на езика й.

Дезмънд усети страданието й и заговори пръв.

— Здравей, Нина — рече меко той.

— Здравей… Дезмънд. — Нина се поколеба преди да използва малкото му име, едва не употреби по-учтивото „господин Шарп“. Но двамата бяха близки още от времето, когато се срещаше с Роуън и запазиха отношенията си и след това.

Тя го представи на съпруга си, който се ръкува с него.

— Съжалявам за загубата ви — рече просто Еди. Дезмънд му благодари. — Излизам отвън, ще ви оставя насаме.

Той излезе от стаята. Нина се опита да събере мислите си, преди да заговори, но установи, че в главата й се въртят само безсъдържателни учтивости.

— Благодаря ти, че дойде. Макар че нямаше нужда да пътуваш чак от Бриджпорт. Исках да те посетя у дома. И… съжалявам, че не можах да присъствам на погребението на Роуън. Трябваше да дойда. Съжалявам. — Тя сведе поглед към пода.

— Нина, всичко е наред — отвърна Дезмънд и пристъпи към нея. — Знам, че си била… заета. Все още следя новините.

Тя повдигна глава и видя тъжната му усмивка.

— Въпреки това съжалявам. Трябваше да те видя или поне да ти се обадя по-скоро. Не го направих, защото… — Тя наведе отново глава и гласът й секна. — Защото се страхувах.

— От какво?

— Че ще обвиниш мен.

— О, Нина. — Той постави ръка на рамото й. — Защо, за бога, да обвинявам теб? Ти се опита да му помогнеш; ти… — Гласът му прозвуча прегракнало. — Ти беше до него. До края. И знаеш ли, според мен Роуън е бил щастлив, че точно ти си останала при него.

Нина го погледна отново; по бузите й се стичаха горещи сълзи.

— Благодаря ти — прошепна тя.

Няколко минути по-късно Дезмънд си тръгна. Еди чакаше отвън; по-възрастният мъж спря да поговори с него.

— Благодаря ти.

— За какво? — попита Еди.

— За това, че се разправи с хората, които убиха сина ми. Не го казах на Нина и се надявам, че и ти няма да й го кажеш, но те си получиха заслуженото. Това аз наричам правосъдие. Светът има нужда от повече хора като теб.

Еди не знаеше как да реагира на думите му и се задоволи с най-обикновено кимване, докато отново разтърсваше ръката му. Лола съпроводи Дезмънд до изхода, а той влезе в кабинета на Нина и я откри отново до прозореца.

— Добре ли си? — попита той, застана зад нея и я прегърна през кръста.

— Да — въздъхна тя. — Двамата с Дезмънд поговорихме за Роуън, за това колко ще ни липсва. Но на него ще му бъде много по-трудно. — Тя се облегна на рамото му и избърса сълзите си. — Чух те да говориш с него — какво ти каза?