Анди Макдермът - Свещената крипта

— Не е много дълбоко.

— По-добре от нищо! — Той се изкатери по парапета, увисна от другата му страна… и скочи. Когато падна върху снежния куп, се чу тихо туп, последвано от поток от ругатни.

— Добре ли си? — извика Нина, докато той се измъкваше от пряспата.

— Права си — не е много дълбоко. Хайде, скачай.

Тя неохотно увисна от парапета и изруга, преди да се пусне. Пряспата се пръсна, купчината сняг не смекчи кой знае колко падането й.

— По дяволите! — изпъшка тя, плюейки сняг.

Еди й помогна да се измъкне.

— Приближава се! — Той посочи малките прозорчета над главите им. Все повече трансформатори се взривяваха сред пламъците. — Да се махаме!

Нина не виждаше къде биха могли да отидат.

— Накъде?

— Зад това! — Той посочи най-близката колона. — Лягай долу и си запуши ушите!

Те заобиколиха структурата и намериха нова пряспа на външната стена. Еди направо бутна Нина напред и скочи след нея…

Останалите трансформатори, реликви от Студената война, пълни със стотици литри минерален охладител, избухнаха.

Куполът се пръсна, изригвайки течен огън, взривът от ниското буквално разцепи структурата. Зек загина мигновено; Коил, който се намираше по-високо, изпищя и бе погълнат от пламъците в негова собствена погребална клада. Стените на централното ядро се срутиха върху покрива и той пропадна надолу, следван от горящите останки на купола, които сееха опустошение навсякъде.

Макар и защитени от колоната, Нина и Еди бяха отхвърлени от взривната вълна, която разтърси колосалната сграда. Части горящо фибростъкло заваляха около тях. Еди изчетка няколко искрици от главата си и пропълзя към ъгъла, откъдето видя сгромолясването на комуникационните мачти.

— Мисля, че няма защо да се притесняваме повече за заглушителя.

— Както и за всичко друго — добави Нина. — Цялата сграда ще изгори — трябва да… — Гласът й секна.

— Какво? — попита Еди, подозирайки, че отговорът няма да му хареса.

— Сейфът — изпъшка тя. — Оставихме вратата му отворена — ако сградата се сгромоляса, останките ще паднат през асансьора в шахтата и ще унищожат всички съкровища!

— Нека позная — искаш да слезем долу и да спасим всичко? Доста зор ще видим, като помъкнем оная статуя към асансьора!

— Няма да изнасяме нищо, просто ще се погрижим да ги запазим. Еди, трябва да го направим — продължи умоляващо тя. — Не можем да ги оставим да бъдат унищожени! Видя колко е дебела вратата — трябва само да я затворим. Дори сградата да се срути, някой все ще успее да измъкне нещо оттам!

— Да, може и да намерят нашите останки, ако сме все още там, когато това се случи! — Но той разбираше добре мисълта й. Войната, която семейство Коил планираха, беше осуетена, но ако колекцията им от откраднати съкровища бъдеше унищожена, те пак щяха да се смеят последни. — Добре де, добре. Но трябва да действаме бързо. Не знам още колко дълго ще издържи това място.

Нина се изправи.

— Първо трябва да слезем от този покрив. — Тя внимателно се приближи до ръба и погледна към огряната от северното сияние равнина. Долу няколко човека тичаха към една от по-малките сгради в периферията на базата.

— Къде отиват те?

— В някое аварийно убежище, сигурно — каза Еди, повече заинтригуван от сградата, върху която се намираха. От края на покрива надолу се спускаше стълба. — Да вървим!

Избягвайки горящите отломки, те побягнаха към стълбата и се спуснаха до късо мостче. На другия му край имаше врата; Еди я отвори с ритник. Тясна стълба водеше надолу във вътрешността на панелната сграда. Въздухът вече се беше задимил.

Те тръгнаха надолу. Еди присвиваше очи от болка заради побоя, който беше отнесъл от Тандон. Щом стигнаха, той задържа Нина и провери дали вратата не е нагрята от другата страна, след което внимателно я открехна в случай, че в сградата все още е останал някой. Коридорът беше празен. Те се отправиха към асансьорите.

И двете клетки бяха на етажа. Еди ги изгледа със съмнение.

— Използването на асансьора при пожар е лоша идея… но нямам никакво намерение отново да слизам по оная стълба. — Те влязоха в единия асансьор и той се спусна надолу.

— След като заглушителят изключи, за колко време ще стигнат тук? — попита Нина.

— Най-вероятно около два часа.

— Надявам се, че Валтер ще издържи.

— Надявам се, че ние ще издържим. Семейство Коил са мъртви, но някои хора от персонала са тук, а те едва ли са влюбени в нас. Не ми се иска след като съм преминал през всичко това, да бъда застрелян от някакъв си главен готвач. Когато ние…