Анди Макдермът - Свещената крипта

— Просто… ми благодари — отвърна той, уважавайки желанието на Дезмънд да запази в тайна горчивия му изблик.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Ще се оправя. Благодаря. — Тя пъхна ръка в неговата. Те стояха мълчаливо и гледаха Ню Йорк.

Мигът беше нарушен от жуженето на интеркома.

— Нина? — обади се Лола. — Мак и господин Джиндал са тук.

Нина изненадано пусна ръката на Еди.

— Не знаех, че са в града.

— Мак отиде с Олдърли във Вашингтон за някакви инструкции — каза ми, че ще се обади, преди да отлети за дома. Но нямах представа, че и Кит е тук.

Познатите гласове на шотландеца и индиеца достигнаха до тях преди собствениците им да се появят:

— … щом и двамата са в отбора, ще успеят да се опънат на Индия — казваше Мак.

— Откъде знаеш? Досега Шотландия никога не е играла контроли — отвърна Кит. Той почука по отворената врата и влезе. — Здравейте! Радвам се да ви видя отново.

— И ние теб — отвърна Нина. Тя го забеляза, че накуцва.

— Как е кракът ти?

— По-добре, благодаря. Вече мога да ходя без патерици, което е голямо облекчение. Все още ме боли, но скоро ще зарасне напълно.

— Вече се върна на работа в Интерпол, нали? — попита го Еди, докато се ръкуваше със стария си приятел и наставник.

— Да, и точно затова съм тук. Но ще ви разкажа след малко. След като Мак признае, че съм прав, като наричам Сачин Тендулкар най-добрия играч на крикет за всички времена. — Той се ухили на шотландеца.

Еди поклати глава.

— Стига с проклетия крикет.

— Трябва да се поучиш от този младеж, Еди — рече Мак. — Той е много умен и способен. Освен това е учтив и проявява уважение. Макар че познанията му в различните спортове са малко оскъдни. — Сега беше ред на Кит да поклати глава.

— Какво те води тук, Кит? — попита Нина.

— Първо исках да ви кажа, че ме повишиха! Сега съм главен следовател на отдела за престъпления, свързани с предмети на културата.

Еди го тупна по гърба.

— Браво, приятел. Поздравления!

— Мисля, че си го заслужил — добави Нина.

Кит се усмихна.

— Благодаря ви. Другото нещо е, че в бъдеще отново ще работя с вас. Назначен съм за официална връзка на Интерпол с АСН по въпросите на престъпленията, свързани с предмети на културата. Току-що идвам от среща с господин Пенроуз от ООН — той ще ви обясни по-подробно, но първо исках лично да ви съобщя. Освен това исках да ви представя първия ни общ случай.

Той извади една кутия от куфарчето си и я отвори — вътре лежеше пурпурната статуетка, която Нина беше забелязала в колекцията от откраднати съкровища на Коил.

— Интерпол не можа да открие собственика й, а и не можахме да намерим нищо за нея в архивите на Коил. Възможно е бандата на Фернандес да е убила собственика й, затова за кражбата не е било докладвано.

— Или пък — предположи Еди — може да не е било докладвано, защото човекът, от когото е била задигната, не е трябвало да я притежава.

— Че защо му е на някой да я пази в тайна? — попита Нина. — Никой не знае нищо за нея.

— Семейство Коил сигурно са знаели, защо иначе да я крадат? — попита Кит. Той погледна към витрината в другия край на стаята, където стоеше нейната не-съвсем-близначка. — Сега, след като вече имате две от тях, може пък да откриете откъде са. Аз успях да убедя Интерпол, че вие сте най-добрата възможност да бъде идентифицирана. — Той подаде кутията на Нина и затвори куфарчето си.

— Ами, благодаря — отвърна тя, леко стресната от неочаквания „подарък“.

— В Ню Йорк ли ще останеш? — попита Еди.

— Боя се, че не мога — отвърна Кит. — Трябва веднага да отлетя за Лион — изведнъж се оказа, че заедно с новата ми работа върви и огромна купчина документи, за които трябва да се погрижа.

— О, напълно те разбирам — рече Нина и остави кутията на бюрото си. — Поздравления за повишението, Кит. Надявам се скоро да се видим. Добре де, не твърде скоро, което би означавало, че е откраднато някое археологическо съкровище… но ти разбираш какво искам да кажа.

— Мисля, че да — отвърна той с усмивка. — Довиждане, приятели. — Той се ръкува с всички и си тръгна.

— А ти, Мак? — попита Нина. — И ти ли трябва да бързаш?

Мак посочи Четирийсет и четвърта улица под прозореца.

— Само до хотел „Делакорт“. — Той погледна шеговито Еди. — Помислих си, че след неприятностите последния път, когато бях там, би трябвало да им стана клиент за компенсация. Но след това се надявам да вечерям с вас.

— С удоволствие — рече Нина.

— Винаги съм готов за едно хубаво хапване — добави Еди.