Анди Макдермът - Свещената крипта

— Това… няма никакво значение. Аз ще се преродя в златната епоха…

— Като торен бръмбар, ако на тоя свят има някаква справедливост. — Осъзнавайки, че Коил е готов да умре за плана си, той го удари още веднъж и се обърна към Нина. — И какво ще правим сега, по дяволите?

— Не знам — отвърна тя, оглеждайки отчаяно активните екрани. Може пък Коил да беше направил някаква грешка, оставяйки им някакъв начин да отклонят дрона. Но не откри нищо, което да им помогне…

Погледът й се върна към един от екраните. На него все още вървеше предаването на живо от президентския дворец. Британския премиер се ръкуваше с домакините си. Очакваха се само още няколко държавни глави, като последен беше президентът на Съединените щати, и тогава всички щяха да се намират на мястото, което щеше да бъде атакувано от дрона…

— Питър! — възкликна тя; присъствието на британския премиер й напомни за един от членовете на антуража му. — Можем да се обадим на Питър Олдърли; той ще ги предупреди!

— Ами да, бихме могли — рече Еди, — ако имахме номера му. И телефон.

— Но ние имаме телефон. Стига да си спомня как се работи с него… — Тя си припомни малкия инфотариум в Индия, след което вдигна ръка, сякаш държеше невидима слушалка и я притисна към ухото си.

Нищо не се случи. Екраните останаха непроменени.

— По дяволите!

Еди я погледна недоверчиво.

— Сега не му е моментът да играеш на шарада!

— Видях го в Бангалор — това е един вид виртуален телефон. — Тя се приближи до тясната поставка, в която бяха монтирани сензорите за движение и опита отново, този път по-бавно, подчертавайки всяко движение…

Екраните се промениха, върху образите се появи клавиатура.

— Да! — извика тя. — Какъв е номерът?

— Откъде, по дяволите, да знам какъв е номерът на Олдърли?

— Не неговия номер — на Мак! — Тя вдигна другата си ръка с протегнат показалец; щом сензорите засякоха върха на пръста й, върху виртуалната клавиатура се появи светъл кръг.

Еди бързо изреди цифрите, а Нина почукваше във въздуха, за да ги набере на виртуалната клавиатура.

— Дано не е забравил да си зареди телефона.

Появи се анимираната икона „Свързване“… но като че ли нищо не се случваше. Нина и Еди се спогледаха разтревожено — и в този миг от тонколоните над главите им се разнесе кухо съскане. Още един напрегнат миг и под купола отекна сигналът за звънене. Два, три пъти…

— Ако краят на света настъпи, защото сме били прехвърлени на гласова поща, ще бъда ужасно нещастна — промърмори Нина. — Хайде, Мак, вдигни…

Чу се изщракване, а след него познатият глас, леко озадачен, че му звънят от непознат номер.

— Ало?

— Мак! — извика Нина. — Слава богу! Това сме ние, Нина и Еди!

Фонът от шумове подсказваше, че той се намира в голяма зала, ясно се чуваше жуженето на множество разговарящи хора.

— Какво става? Мислех, че сте в Гренландия?

— Там сме — отвърна Еди, — но в Делхи е на път да се случи голяма беля! Коил е изпратил един безпилотен самолет, натоварен с експлозиви, на самоубийствена мисия към срещата на Г-20 — и той вече приближава! Трябва да ги разкарате оттам!

За миг настъпи мълчание. След това се чу силен вик:

— Питър!

— Какво има? — извика в отговор Олдърли.

— Имаме ситуация. Веднага ела тук! Кит, ти също.

— Къде сте? — попита Еди.

— В Раштрапати — Бхаван — разправяме се с шефа индийската служба за охрана.

— Много удобно.

— Не съвсем — той не вярва, че семейство Коил могат да представляват заплаха.

Нов глас — Кит.

— Какво става?

Мак набързо обобщи ситуацията пред другарите си.

— Чейс — рече Олдърли, — тези данни достоверни ли са?

— Директно от устата на тоя задник — каза му Еди и хвърли един бърз поглед към Коил. — Не знам след колко време ще удари кота нула, но е по-малко от деветдесет секунди. Трябва да евакуирате всички — или поне да ги прикриете.

— Еди! — каза напрегнато Нина, сочейки новинарската емисия. На екрана президентът Коул излезе от двореца и тръгна по червения килим, за да се срещне с индийските държавни глави. След като всички лидери от Г-20 бяха пристигнали, те щяха да се съберат за групова снимка… и да се превърнат в най-ценната мишена на планетата.

— Мамка му! — каза Еди. — Мак, разкарай ги от там! Веднага!

— Работим по въпроса — каза Мак. От говорителите се разнесе глухо изпукване, когато той прекъсна връзката.

— Вече е твърде късно — обади се Коил от пода. — Не можете да го спрете.

Единственото, което оставаше на Нина и Еди, беше да наблюдават новинарската емисия, докато световните лидери започваха да се събират за снимка.