Анди Макдермът - Свещената крипта

То се появи след около пет минути — все още далеч, но поне слабо осветеният сивкав под се виждаше накрая на поредицата светлини. Гледката ги стимулира и те започнаха да се спускат по-бързо.

Най-накрая стигнаха до дъното. Еди слезе върху поредното мостче и тръгна към люка, който се виждаше в края му. Истинското дъно на шахтата се намираше на около два метра под тях — бетонен блок, покрит със заледена вода. Докато Нина слизаше зад него и разтръскваше с облекчение ръцете си, той открехна металната врата.

От другата й страна имаше още сив бетон. Посрещна го полъх от топъл въздух; нататък продължаваше широк коридор, осветен от флуоресцентни лампи. Люкът се отваряше в ниша от едната му страна, затова Еди нямаше видимост по дължината на коридора. Той махна с ръка на Нина да не мърда, извади пистолета си, пристъпи напред и надникна зад ъгъла.

Коридорът беше дълъг около десетина метра. На края му имаше метална врата, боядисана в тъмнозелено. В една по-голяма ниша на противоположната страна имаше бюро с лъскав лаптоп, в ярък контраст с тромавото му обкръжение, остатък от Студената война. Един индиец убиваше времето по абсолютно същия начин, като всеки отегчен чиновник в офис: сърфираше в интернет.

— Има един мъж — прошепна Еди на Нина — и една грамадна врата. Намерихме бункера. — Той стисна здраво пистолета си. — Чакай ме тук.

Той погледна дали мъжът е все така заплеснат в компютъра, след което се плъзна зад ъгъла и тръгна бързо по коридора. Пазачът щеше да забележи всеки момент нарушителя…

Еди успя да прекоси половината коридор, преди индиецът да се огледа. Той стреснато скочи от стола си и се хвърли към контролната кутия на стената…

— На твое място не бих — рече Еди, насочил пистолета към главата му. Мъжът замръзна с протегната ръка на няколко сантиметра от червения бутон за тревога. — Сядай си на стола. Горе ръцете. — Пазачът се подчини. Еди се приближи до бюрото, без да сваля пистолета си от него. — Чисто е, Нина — извика той.

Нина дотича при него и насочи собствения си пистолет към пазача, докато Еди бързо го претърсваше.

— Разбирам какво имаше предвид за вратата — каза тя. — Сигурно тежи десет тона! Как ще минем през нея?

— Да попитаме този тук — отвърна Еди. Той подпря дулото на пистолета в брадичката на индиеца. — Как се отваря вратата?

— Натискаш… натискаш този бутон — заекна пазачът, сочейки контролното табло.

— Кой?

— На който пише „отвори“.

Нина огледа панела и откри един от бутоните, под който наистина пишеше „отвори“.

— Ха! Я виж ти!

— Честта е твоя, любов моя — каза Еди. Тя погледна подозрително към пазача, но като че ли единствената мисъл, която се въртеше в главата му, беше истинска загриженост, че в нея може да попадне куршум. Нина сви рамене и натисна бутона.

Проблеснаха жълти предупредителни светлини и в коридора се разнесе ниско механично бръмчене. С изненадваща за размерите й скорост, вратата леко се отвори напред, демонстрирайки дебелината си от над шейсет сантиметра. Странно, но зад нея беше тъмно; Нина очакваше да види някаква контролна зала.

— Лесно беше.

— Това е бункер, не банков сейф — отвърна Еди. — Нали няма да ти се иска да чакаш пет минути отвън, докато към теб лети ядрена ракета.

— Прав си. — Тя погледна към пазача. — Какво ще правим с него?

Еди го цапардоса по главата с дръжката на пистолета. Мъжът се свлече на пода.

— Та какво за него?

— Явно фазата на изтънчеността приключи. — Тя мина през вратата и влезе в стаята зад нея.

Дори без осветление можеше да разбере, че е голяма. Малката крушка над входа осветяваше друго контролно табло. Над група превключватели за осветление се мъдреше бутон с надпис „Главно О“; тя го натисна. С пропукване над главата й светнаха лампи. Тя се обърна…

Предположението й, че семейство Коил бяха използвали бункера от Студената война за оперативен център, беше погрешно. Те бяха намерили по-впечатляващ начин да го използват — стаята беше превърната в техен частен музей, в който бяха изложени някои от най-великите световни съкровища. Еди мина покрай нея, за да проучи някакви врати в дъното, но Нина не можеше да откъсне поглед от съдържанието на стаята.

Доминираше статуята на Давид, но мраморната фигура беше заобиколена от други артефакти с равна — а може би и по-голяма — стойност. От всяка страна го пазеха четворка керамични воини, откраднати от мащабните археологически разкопки на Криптата на Първия император в Сиан. Пред тях, монтирано на стойка, на височина от около метър и половина се издигаше изваяно парче от полирано сребро. Овалният отвор в центъра му съдържаше голям къс от някакво черно стъкло. Черният камък, свещеният мюсюлмански артефакт, за който се твърдеше, че е поставен в Мека от самия Мохамед.