Анди Макдермът - Свещената крипта

Разхождайки се из бункера, Нина разпозна безброй други съкровища. Знамето и плащът на Мохамед, откраднати от Топкапъ сарай в Турция, Антикитерския механизъм от Атина… Имаше дори артефакти, които не й бяха познати, но за които семейство Коил бяха решили, че отговарят на собствените им критерии за „защита“ — рисунка върху коприна на жена, облечена с феодално японско кимоно; някакъв каменен олтар, върху който беше гравиран надпис на непознат език…

— Мили боже! — ахна тя.

Еди се върна от изследователската си експедиция, при която беше открил доста просторни жилищни помещения зад една от вратите. Той огледа невероятната колекция.

— Направо ми взе думите от устата. Никак не е зле.

— Не, друго имам предвид — погледни ей това — каза Нина и тръгна към един от предметите в периферията. Груба фигурка, издялана от странен лилав камък…

— Отмъкнали са Принс от офиса ти? — попита Еди. — Гадни копелета!

— Не е същият — каза Нина. Фигурката беше заела различна поза от тази на примитивната скулптура, която бяха открили в Пирамидата на Озирис. Нищо не подсказваше защо семейство Коил са я сметнали за толкова важна, че да я откраднат, нито откъде са я отнесли. Въобще не изглеждаше на мястото си след всичките невероятни съкровища около нея, както близнакът й изглеждаше странно в Криптата на египетския бог-крал… но самият факт, че беше тук, подсказваше, че в тази фигурка — в двете, всъщност — има много повече, отколкото изглежда.

Но все пак беше ясно кои съкровища се струваха най-ценни на семейство Коил. В средата на фантастичната изложба беше поставен сандъкът от Криптата на Шива. Той беше затворен, но след като повдигна капака, Нина откри, че каменните плочи са все още вътре. Несъмнено древните текстове вече бяха сканирани, преведени и анализирани от Кексия. Семейство Коил разполагаха с всичко, от което се нуждаеха, за да разпространят собствената си изопачена интерпретация на посланията на техния бог.

Тя отстъпи назад.

— Намерихме всичко — сега просто трябва да се погрижим да бъдат върнати по местата си.

— Първо трябва да спрем заглушителя — каза Еди.

— Това е по твоята част. По-добре да тръгваме. — Те излязоха от бункера и тръгнаха към мястото, където бяха оставили изпадналия в безсъзнание пазач. — Макар че изобщо не умирам от желание да се качвам по онази стълба.

Еди й се усмихна уморено.

— Трябва да призная, че и на мен започна да ми допада идеята да използваме асансьора…

Но някой вече ги беше изпреварил.

Вратите на единия асансьор се плъзнаха встрани и разкриха Зак и Тандон. Двамата мъже насочиха пистолетите си към тях, сложили показалци на спусъците.

Нито Еди, нито Нина вдигнаха оръжията си. Те замръзнаха на място.

— По дяволите — промърмори Еди.

— Пуснете оръжията — каза Зек и леко се усмихна, когато те се подчиниха. — Наистина си невероятен, Чейс. Какво трябва да направи човек, за да те убие?

— Куршум в главата ще свърши работа — каза Тандон и ритна встрани оставените на пода картечни пистолети. После притисна дуло към слепоочието на Еди. Англичанинът се напрегна, Нина шумно си пое дъх. — Но… Господин Коил иска да ви види преди това.

— Какви сме късметлии — каза Еди, когато пистолетът се отмести от главата му. — Как е разбрал, че сме тук?

Зек кимна към лаптопа.

— Има уебкамера, свързана със стаята на охраната. Щом видях, че пазачът не е на мястото си, превъртях записа — и ето ви и вас.

— Размърдайте се — заповяда Тандон. — Влизайте в асансьора.

Подемникът представляваше широка квадратна платформа, оградена от парапет, но без стени. Нина и Еди неохотно се качиха в нея. Докато индиецът ги държеше на мушка, Зек довлече изпадналия в безсъзнание пазач в асансьора. Когато всички бяха вече вътре, Тандон натисна един бутон и вратите се затвориха с дрънчене. Двигателите нададоха вой и асансьорът започна своето дълго пътуване към повърхността.

Пътуването им приключи при най-долния етаж на панелната сграда. Други двама въоръжени мъже ги чакаха при отворените врати. Единият подхвана пазача и го отнесе някъде, докато Зек и Тандон избутаха Нина и Еди навън.

— Нагоре по стъпалата — рече Зек, сочейки към стълбището.

Изчистеният военен стил на долния етаж отстъпи пред много по-високотехнологична среда. Цели два етажа от старата радарна станция бяха изтърбушени и превърнати в масивни бази данни, редове от компютри, които обработваха информация.

— Господи — каза Еди, докато продължаваха да се изкачват. — Всичко това — само за да могат да играят „Тетрис“?