Анди Макдермът - Свещената крипта

Ярки прожектори осветяваха заобикалящия терен и разкриваха, че панелната сграда е построена в подобна на кратер вдлъбнатина в леда. Черните стени поглъщаха и малкото топлина, която идваше от слънцето по тези ширини, и нагряваха въздуха около себе си достатъчно, за да спре настъплението на леда. Основният блок се издигаше върху четири масивни крака — хидравлични крикове, които можеха да повдигнат станцията по-високо в случай, че преспите станат твърде големи.

Радарната инсталация не беше единствената сграда в съоръжението. Имаше още няколко по-малки постройки, струпани встрани, а в края на дългата самолетна писта беше построен хангар. От него до вдлъбнатината под панелната сграда водеше пътека, маркирана с поредица осветителни тела, закрепени на стълбове, която преминаваше в покрит мост до най-ниския етаж.

— Като че ли са се разположили доста удобно — каза Еди, влизайки в хангара. Той забеляза редица големи цилиндрични резервоари. — Сигурно са пълни с гориво — достатъчно да им стигне за месеци наред.

— Колкото сметнат, че е необходимо, преди да се осмелят да си подадат носовете навън след апокалипсиса — предположи Нина. — Какво ще правим?

Той огледа района за признаци на живот.

— Виждаш ли някого?

Нина се взря, присвила очи от силния вятър.

— Не. — Тя погледна нагоре към прозорците, които бяха малки и малко на брой, с цел съхраняване на топлината; всички светеха, но не се забелязваха никакви силуети покрай тях. — Край прозорците също изглежда чисто.

— Добре, да намерим нещо за чупене.

— Казвала ли съм ти, че обожавам изтънчеността ти — пошегува се Нина, когато двамата тръгнаха предпазливо към покрития мост. Сигурно нямаше да мине много време, преди някой да се досети, че мъжете, изпратени да довършат оцелелите, закъсняват твърде много. — Уха, чакай малко! Виж това.

Една широка рампа се спускаше към падината под основната сграда и преминаваше в пътека, прокопана до квадратна метална структура, която се простираше до основата на радарната станция и продължаваше в леда под нея. Пътеката водеше до две големи плъзгащи се врати.

— Това е асансьор — досети се тя.

— Голям асансьор — добави Еди.

— Много голям. Достатъчен да поеме цялото оборудване за бункер от Студената война… или Давид на Микеланджело, не мислиш ли?

— И то с лекота. — До плъзгащите се врати се забелязваше капак на люк. — Може би ще успеем да проникнем през него. Току-виж имало стълба.

— А може просто, нали се сещаш, да използваме асансьора — каза тя, докато се спускаха по рампата.

— Това може да ни издаде. Виждаш ли? Изтънчен съм.

Двамата стигнаха до люка.

— Заключен ли е? — попита Нина, когато Еди опита дръжката му.

— Че кой ще се опита да влезе през него, Нанук от Севера? — Той започна да го дърпа силно, докато ледът, който го блокираше, не се натроши. След като го отвори, пъхна вътре пистолета.

Никой не ги чакаше. Входът водеше към аварийна стълба, която се спускаше паралелно с асансьора. Еди се вмъкна и стъпи на нея, но преди да започне да се изкачва, погледна през решетките надолу. Шахтата се спускаше в мрака, осветявана единствено от малки аварийни лампи.

— Дявол да го време! Колко ли е дълбока?

— Не знам, но според мен са построили бункера достатъчно дълбоко, за да издържи на ядрена атака… — Гласът й секна.

— Какво има? — попита Еди, преди някаква форма на брачна телепатия — или усещане за неизбежното — му подсказа отговора. — О, за бога! Искаш да слезем долу, нали?

— Когато американските военни са ти построили някакъв вид миниатюрен NORAD, защо да не се възползваш от него? Каквото и да правят семейство Коил, то сигурно започва от тук.

— Това си е доста дълго спускане.

— Ами бихме могли да използваме асансьора…

Еди изсумтя неодобрително, след това се хвана за стълбата.

— Добре де. Но за бога, гледай да не се подхлъзнеш. — Той започна да се спуска надолу, подметките му затракаха по металните стъпала.

Нина го последва. В началото спускането беше лесно, но след няколко минути мускулите я заболяха — а дъното на шахтата не изглеждаше по-близо.

— Току-що ми мина една депресираща мисъл.

— Да, точно това исках да чуя — отвърна Еди. — Каква?

— А ако са изкопали бункера в земята? На места гренландската ледена покривка достига до три километра.

— Ако ще трябва да слизаме по трикилометрова стълба — предупреди я той, — направо те хващам и те мятам долу по бързия начин!

— Ами не мисля, че ще е чак толкова — каза тя. Но въпреки това все по-често поглеждаше надолу, с надеждата, че ще забележи дъното.