Анди Макдермът - Свещената крипта

Северното сияние се отразяваше в едно незасегнато парче от самолета, което лежеше на земята. Това беше една възможност…

Нина издърпа Пробст в пилотската кабина. Преградата нямаше да им гарантира кой знае каква защита, но беше по-добре от нищо.

Сноумобилът спря. Нина надникна предпазливо през вратата и забеляза една призрачна фигура да слиза от машината. Човекът държеше пистолет в дясната си ръка… след което бръкна с лявата в джоба си и извади нещо друго.

Граната.

— Ох, мамка му! — прошепна Нина и се оттегли в кабината, но тя нямаше солидна врата, която да се затваря, а само един лек, плъзгащ се панел. Никаква защита. Нина можеше да се измъкне пред счупения прозорец, но това означаваше да остави Пробст сам да посрещне смъртта. Пък и дори да го направеше, нямаше къде да избяга — на сто километра във всяка посока имаше единствено брулен от ветровете лед.

Мъжът пъхна пръста си в гривната на предпазителя и го издърпа…

След което се обърна назад, чувайки странен шум зад гърба си.

Еди летеше надолу по склона, яхнал откъснатия капак от самолета като шейна и виеше като банши. Изненаданият мъж започна да прехвърля гранатата и пистолета, опитвайки се да смени местата им, без да изпуска щифта на гранатата и да я взриви. Той вдигна пистолета…

Еди направи същото. Компактното оръжие блъвна огън. Куршумите зачаткаха по останките, които се намираха зад мишената му, но един от тях улучи и от бедрото на мъжа бликна кръв. Той изкрещя и инстинктивно пусна на земята всичко, което държеше в ръце, за да затисне раната си, и падна…

Върху собствената си граната.

Еди скочи от капака и прикри главата си с ръце.

— Граната! — изкрещя той.

Този път експлозията беше доста по-приглушена. По ръба на новия димящ кратер, който се появи в леда, изпопадаха късчета от злощастния стрелец.

Еди се изправи, заобиколи кървавото петно и се приближи до разбития корпус.

— Нина! Добре ли си? — Тя се появи на входа, изпълнена с облекчение и го прегърна. Той я целуна и видя Пробст в кабината. — Добре ли си? — Германецът кимна. — А другият?

— Той е мъртъв — отвърна Пробст с безизразен глас.

— По дяволите… — Еди забеляза, че част от уредите все още са активни, включително радиото. — Дали заглушителят все още работи?

Пробст се заслуша в електронните шумове.

— Да. Радиото няма достатъчно мощност да го пробие, не и на резервна мощност.

— Тогава трябва да го спрем. — Той погледна към блясъка над хоризонта, след което погледът му се прехвърли към сноумобила. — Мисля да навестим новите ни съседи — каза той, проверявайки останалите муниции.

— Идвам с теб — каза Нина.

— Не, оставаш с него.

— Еди, ще дойда с теб — каза тя непокорно, събирайки разни неща от комплекта за оцеляване — две спасителни одеяла, малка ролка тиксо и компактен маслен радиатор. Започна да лепи одеялата върху счупения прозорец. — Мисля, че там има и други хора освен Прамеш и Ванита. Ще ти трябва всичката помощ, която можеш да събереш. — След като монтира импровизирания капак, тя помогна на Пробст да се настани в пилотската седалка, зави го с другото одеяло и довлече радиатора до контролната конзола. — Валтер, веднага щом изключим заглушителя, започни да излъчваш сигнал за помощ.

— Колко време ще ви трябва? — попита той. Малката стъклена тръбичка, която беше монтирана отстрани на радиатора, показваше нивото на маслото вътре; предвид малките размери на резервоара, едва ли щеше да издържи дълго.

— Ако не сме готови до един час, сигурно изобщо няма да го направим. — След като излязоха, Нина дръпна плъзгащата се секция и се обърна към Еди. — Добре, да вървим.

— Сериозно. Няма да идваш — каза той, но тя мина покрай него и се отправи към сноумобила.

— О, сериозно, идвам.

— Нямаш оръжие.

Нина измъкна картечния пистолет на мъжа от взривения сноумобил.

— Вече имам. — Тя тръгна през снега към чакащата ги машина, възседна я и попита: — Кой е наред да кара?

Спуснаха се надолу по ледения хълм; караше Еди. Под неизменната светлина на северното сияние беше лесно да се следват дирите на двата сноумобила.

Не че щяха да се поколебаят накъде да тръгнат. Колкото повече се приближаваха към гребена на хълма, толкова по-ярко ставаше сиянието.

— Имаш ли план? — попита Нина.

— Първо да видим с какво си имаме работа. — Те стигнаха до хребета… и пред тях се появи радарната станция „DYE-А“.

Снимките от интернет не ги бяха подготвили напълно за онова, което се разкри пред очите им. Основната структура, „панелната сграда“, представляваше огромен черен блок, висок над трийсет и пет метра — и това без радарния купол, който се издигаше върху централната част на сградата. Самият купол беше осветен отвътре; когато Еди го беше зърнал от самолета, той грееше в яркосиньо, но сега във вътрешността му пулсираха различни цветове, подсилена версия на сиянието над главите им. До него комуникационни мачти се редуваха със сателитни чинии.