Анди Макдермът - Свещената крипта

— Значи… си добре?

— Нищо счупено. Но се чувствам така, сякаш някой ме е повалил с бухалка. — Той притисна ръка към гърдите си и установи, че якето му е разкъсано от някоя прелитаща отломка. — А ти?

— Вратът ме боли, но с изключение на това мисля, че съм добре.

След като първоначалният изблик на ярост поутихна, Еди огледа останалите оцелели и бързо клекна до Пробст, когато видя състоянието на крака му.

— Мамка му, това въобще не изглежда добре.

Германецът отвори очи.

— Was ist dass… — започна той, преди да повтори въпроса си на английски, щом зърна Еди. — Какво стана?

— Свалиха ни — каза му Нина и се изправи, треперейки. Дочу някакво чуруликане на електроника откъм пилотската кабина и отиде да провери. Надеждата й, че пилотите може да са още живи, бързо се изпари; единият мъж се беше проснал напред, главата му се беше изкривила под неестествен ъгъл и очите му се взираха безизразно в тавана. Нямаше никаква следа от другия, но размазаната по предното стъкло кръв предполагаше, че е бил изхвърлен от самолета.

Еди бързо прегледа другите двама оцелели и събуди съседа на Пробст, който се надигна замаяно. После погледна към Нина.

— Работи ли радиото? Трябва да изпратим зов за помощ.

— Не знам. Обаче нещо все още е включено — чуват се някакви странни шумове.

— Това е… радиозаглушител — обади се Пробст. — Сигурно се намира в радарната станция.

— О, страхотно — проплака Нина. — Това означава, че единствените хора, които бихме могли да повикаме на помощ са онези, които се опитаха да ни убият. — Под празната пилотска седалка тя забеляза една жълта кутия, маркирана с червен кръст и я издърпа навън, откривайки не само всичко необходимо за оказване на първа помощ, но и комплект за оцеляване — пакетирана храна, сигнален пистолет с ракети, спасителни одеяла, най-различни инструменти. — Валтер, тук имам бинтове и шина — рече тя, подавайки кутията на Пробст. — Ще се опитаме да ти оправим крака.

Еди отиде до откъснатия край на корпуса и погледна навън към ледената долина. Бяха се приземили на някакъв склон; дългата, изкривена част от корпуса, откъсната от предната секция, докато самолетът се беше плъзгал надолу, все още се виждаше на фона на призрачната светлина. Откъснатото крило стърчеше почти отвесно от леда като някакво странно знаме. На известно разстояние зад него се виждаше отчупената опашна секция, полузаровена в снега.

Но светлината не идваше единствено от северното сияние. Над билото на хълма се виждаше изкуствена светлина. Радарната станция. Самата сграда беше скрита; неконтролируемото плъзгане на самолета ги беше отдалечило на повече от миля от базата.

Но те нямаше да останат сами още дълго. На хоризонта се появиха две ярки бели светлини.

Сноумобили.

— Идват — каза Еди. — Трябват ни оръжия. Кой може да се движи?

Полицаят се изправи с пъшкане, но все пак можеше да ходи. Другият агент на Интерпол се опита да стане, но се отпусна обратно с болезнено пъшкане.

— Добре — рече Еди на ченгето. — Ела с мен.

— И аз идвам — обади се Нина.

— Не — каза твърдо той и посочи Пробст. — Виж какво можеш да направиш с крака му. Ние ще им видим сметката, преди да успеят да се доберат до вас. — Той постави ръка на рамото на полицая. — Готов ли си?

Гренландецът беше съвсем младо момче, около двайсетте, и очевидно беше уплашен.

— Г-г-готов съм — заекна той.

— Всичко ще бъде наред — окуражи го Еди. Той посочи останките от опашката. — Ще отворим отделението с оръжията и ще убием всеки гадняр, който се спусне по този хълм. Как ти се струва? — Ченгето кимна. — Добре, да вървим.

Еди скочи на земята. Снегът беше изненадващо плътен, краката му потънаха само на няколко сантиметра, преди под тях да изскърца ледът. Той хукна нагоре по склона, вдигайки облаци от кристални снежинки с всяка крачка. Ченгето го последва.

Сноумобилите се приближаваха бързо към мястото на катастрофата. Еди подмина откъснатото крило. Миризмата на керосин изпълни ноздрите му. Пред него лежаха още отломки, върху девствената белота се виждаше кърваво петно. Той продължи да тича. Пред него изникна опашната секция…

Единият от сноумобилите се насочи към тях. Светлината на северното сияние ги беше разкрила.

Еди изруга, хвърли се на земята в изкопаната бразда и запълзя по разбития лед. Погледна назад към ченгето, което стоеше като вцепенено, докато фаровете не го осветиха.

— Залегни! — извика той.

Полицаят се отърси от вцепенението си и скочи след него… Откъм сноумобилите се разнесоха изстрели и куршумите разкъсаха гърдите и главата на младия мъж. Кръвта му опръска снега и той се строполи на земята.