Анди Макдермът - Свещената крипта

— Омъжила съм се за безчувствен прагматик! — оплака се тя, преди да се присъедини към двамата мъже. — Още колко остава, докато пристигнем?

— Около десетина минути — отвърна Пробст. Самолетът приближаваше края на дългия си полет от гренландската столица Нуук на североизток, над необятната пустош на островните глетчери. Крайната му цел беше буквално накрая на света.

Както беше очаквал Кит, опашните номера на двата разбити хеликоптера в планината Кедарнат бяха потвърдили, че наистина са били наети от компанията на Коил. В резултат на това той беше успял да издейства заповед за арест от Интерпол — и сега предстоеше тя да бъде изпълнена.

На борда на самолета имаше двама полицаи от Rigs politiet, датската полицейска служба, но присъствието им беше формалност; всъщност екипът на Пробст, който се състоеше от осем мъже, всичките въоръжени и облечени с бронежилетки под арктическите си облекла, щеше да изпълни мисията. Целта й беше елементарна — да арестуват семейство Коил за екстрадиране в главната квартира на Интерпол в Лион и да потърсят доказателства, които да ги свържат с кражбата на артефакти. Не бяха предупредили никого за това; надяваха се, че докато адвокатите им се задействат, семейство Коил вече ще пътуват за Франция.

Извършваха се последни приготовления, екипът разглеждаше снимки на сградите, които трябваше да претърсят.

— Какво е това място? — попита един от мъжете.

— Някога е било американска радарна станция — каза Нина, която намираше произхода на грамадната сграда, някога известна само под абревиатурата „DYE-А“, за неочаквано интригуващ. — Част от верига, която започва от атлантическото крайбрежие на Гренландия през Канада до Аляска. Има още четири такива в Гренландия, но тази е участвала с тайна операция, наречена „Проект: Леден червей“, в който се опитвали да скрият ядрени ракетни бази под леда.

— А всички смятат руснаците за потайни — обади се Еди, което накара неколцината членове на екипа, които бяха достатъчно възрастни, за да си спомнят Студената война, да се засмеят.

— На другите места не се получило заради нестабилността на глетчерите — продължи Нина. — Построените тунели се срутвали след няколко години. „DYE-А“ е единственото място, където са останали непокътнати, защото се намира над угаснал вулкан; ледът е заклещен в калдерата и не може да помръдне. Затова са построили и един бункер за спешни случаи, от който да могат да работят и по време на Третата световна война, дори ако всички останали станции са взривени. Но той така и не бил използван. Поне не от Америка.

— Мислиш, че семейство Коил са смятали да го използват като укритие? — попита Пробст.

— Това е една от възможностите. Той е построен да поддържа живота в продължение на години, ако се наложи.

Германецът посочи към шкафчето в дъното на кабината, където бяха прибрани оръжията.

— Добре. Щом се приземим, взимате оръжията и тръгваме към сградите. Приятелите ни от Ригсполитиет имат съдебна заповед — а ние ще се погрижим да не им… ъъъ… попречат при изпълнението на задълженията им.

Събралите се хора се засмяха.

Боботенето на перките се промени, когато самолетът започна да се спуска.

— По-добре си сложи колана — каза Еди на Нина. Той седеше на една от седалките, които гледаха към задната част на кабината, а Нина беше до него. През прозореца се виждаше как впечатляващите светлини на северното сияние танцуват върху крилата на самолета.

Прамеш Коил стоеше в окото на бурята от информация. Около него се издигаше инфотарият, стотиците му екрани примигваха със зашеметяваща скорост. Той представляваше по-голяма версия на събрата си от Бангалор, проектиран така, че да отговаря на мащаба на грамадната зала на върха на някогашната военна станция.

Близо седемнайсетметровият купол някога беше давал подслон на трите гигантски радарни антени на „DYE-А“, а сега беше превърнат в негов команден център. Инфотарият беше повдигнат върху кръгла платформа; вита стълба слизаше до едно по-ниско разположено мостче, от което друга се спускаше до пода. Над него, директно от куполообразния таван, висяха платформите за най-големите екрани. Върху една малка поставка на ръба на платформата се намираха сензорите за интерфейса с жестов контрол.

Въпреки визуалното претоварване, вниманието на Коил беше съсредоточено най-вече върху три екрана. Единият показваше предимно мрак, градските светлини, виждани от въздуха, примигваха като диаманти върху черно кадифе; на съседния екран се виждаше същата гледка, изчистена от уреди за нощно виждане, градският пейзаж създаваше призрачни зеленикави отсенки. И двата гигантски екрана бяха покрити с графики на въздушното движение, изкуствен хоризонт, който показваше курса и скоростта на летателния апарат, височина и позиция.