Анди Макдермът - Свещената крипта

Привидното спокойствие на втория пилот се пропука.

— Няма да стигнем до пистата! Заемете позиции за принудително кацане! Пригответе се за удар!

— Ох, мамка му! — изпъшка Еди. Той погледна към кабината, предаде думите му на останалите и се обърна към ужасената Нина, която се беше навела напред, препрела пръсти на тила си.

— Не, не! — извика той и я дръпна назад. — Ние сме седнали на обратно — позицията е различна. Седни изправена, притисни гръб към седалката. Седни върху дланите си, за да не се размятат ръцете ти. — Той й показа как.

Тя последва примера му.

— Еди, страх ме е!

Еди се опита да се сети за нещо успокоително, но единственото, което успя да каже беше:

— И на мен въобще не ми е кеф! — Той погледна встрани и видя призрачния пейзаж да се приближава към тях. Край прозореца премина група светлини — бяха подминали радарната станция. Той погледна отново към Нина и срещна уплашения й поглед. — Стой спокойно…

— Дръжте се! Дръжте се! Дръжте се! — изкрещя вторият пилот. Ревът на двигателя отекна в леда, самолетът се приближи до земята…

И се блъсна. Силно.

Колесникът, оборудван със ски за приземяване върху сняг, се откърти. Едната от подпорите проби корпуса и прониза един агент от Интерпол. Ударът разтресе седалките, самолетът се плъзна по корем по глетчера, вдигайки огромен облак от сняг. Предпазният колан на друг агент се скъса и той беше подметнат към другия край на кабината и се заби с глава напред в стената.

Нина и Еди бяха притиснати в седалките си, разтърсвани от вибрациите. Металът скърцаше ужасно, нещо се откъсна от корпуса с ужасен трясък…

И корпусът на самолета се разцепи на две точно зад крилете. Двама мъже, привързани безпомощно към седалките си, бяха отхвърлени назад, след като подът под краката им се разкъса и опашната секция ги премаза.

Още седалки се откъснаха и бяха повлечени от летящите отломки, друг мъж изкрещя, излитайки в нощта. Нина се вкопчи в седалката с всички сили и ужасено затвори очи.

Предната секция се преобърна, без да спира плъзгането си, неповреденото крило се наклони към леда — и се заби в него. Корпусът рязко спря плъзгането си и се завъртя около него — но после цялото крило се откъсна, отнасяйки голяма част от покрива със себе си. Тежестта на останалото крило наклони корпуса на другата страна. Върхът му се удари в леда, крилото се изкриви с ужасяващо скърцане… и самолетът най-после спря, когато съсипаният му двигател заора в леда като котва.

Тишината настъпи така внезапно, че за момент Нина, все още със затворени очи, си помисли, че е мъртва. Едва когато успя да си поеме дъх, тя се убеди в противното.

Но дори това просто поемане на дъх й подсказа, че все още е в опасност. Въздухът беше ужасно студен — и пропит с тежката миризма на авиационно гориво. Тя отвори очи. За нейна огромна изненада няколко от аварийните светлини в самолетната кабина продължаваха да светят.

Но сцената, която се разкри пред очите й, не беше онази, която би искала да види. Един от членовете на екипа на Интерпол се беше проснал в счупената си седалка и от шията му стърчеше парче метал. Пробст беше все още жив, от устата му излизаше пара, но от неестествения ъгъл, под който беше извит кракът му, беше ясно, че глезенът му е счупен. Агентът зад него също дишаше, но очевидно беше в безсъзнание. Оцелелият полицай седеше на седалката срещу нея с дълбока порезна рана на бузата. Той тихо изстена.

Но от седалката до нея не се чуваше никакъв звук, не се виждаха никакви пари от дишане. Тя едва се престраши да извърна глава натам и да провери какво се е случило със съпруга й — и когато го направи, тя изпита остра болка. Но се насили да го огледа…

Еди се беше изпружил в седалката си със затворени очи, устата му беше окървавена.

И не дишаше.

— Еди? — каза тя с треперлив глас. Никакъв отговор, никакво движение. Тя се пресегна да докосне лицето му, но се спря, уплашена, че няма да усети топлината му. — Еди?

Отново никакъв отговор. По-изплашена сега, отколкото по време на приземяването, тя докосна бузата му…

— Мамка му, гадост, копеле! — изкрещя той, размята се и изпъна предпазния колан. Нина изпищя и се отдръпна назад. Той разкопча катарамата и скочи, стиснал яростно юмруци.

— Еди, Еди! — извика Нина. — Господи! Добре ли си, Еди?

Той издиша през стиснати зъби и лицето му се изкриви.

— Не, не съм, по дяволите! Господи! Самолетна катастрофа! Шибана самолетна катастрофа! Онова копеленце Коил, само да ми падне в ръчичките… — Той отново издиша през зъби, след което си пое дълбоко дъх, преди отново да заговори, този път поуспокоен. — Гръм и мълнии.