Анди Макдермът - Свещената крипта

По-бързо от преди. Откъм повреденото крило се разнесе слабо съскане от разкъсваща се тъкан и виманата се наклони надолу. Еди бързо компенсира, но този път трябваше да вложи повече усилия.

— Добре де, ще стигнем само донякъде.

Нина започна да се оглежда за потенциално място за приземяване. Преминаваха над сравнително ниска предпланинска област в близост до селото, носеха се над неравни склонове, през които реката си беше прорязала клисура.

— Колко ни остава?

— Не знам — три километра. Ако извадим късмет.

— Добре, добре — рече Нина, опитвайки се да не изпадне в паника. — Дръж се вдясно, по-далеч от реката. — Тя се вгледа в далечината с присвити очи, забелязвайки тъмни сенки, които с приближаването им придобиваха форма. Бяха слезли до такава височина, където вече вирееше по-разнообразна растителност. — Еди, онези храсти — ако успеем да стигнем до тях, те ще омекотят кацането ни.

— Дано — отвърна той. Ако се движеха твърде бързо, щяха да минат право през тях — и да се забият в клисурата. — Дръжте се здраво!

Те се спуснаха към долината, профучавайки над вълнистия терен — който обаче се приближаваше застрашително бързо. Храстите бяха пръснати из долината като снопчета косми от четка за рисуване. Еди откри едно по-гъсто обрасло местенце и пресметна разстоянието до него. Ако забавеше максимално скоростта си и после се спуснеше рязко, би могъл да ги хване, преди отново опасно да ускори.

Тук важните думи бяха „би могъл“.

Той направи последни корекции в курса.

— Добре, спускаме се.

Кит изгледа приближаващата се растителност с все по-нещастно изражение на лицето.

— Ами ако не ни спре?

— Тогава ще разберем чия религия е била права! Пригответе се, готови… дръж се!

Той дръпна ръчките с всички сили. Носът на виманата рязко подскочи нагоре, дървото изстена. Набираха височина, но забавяха, забавяха…

— Сега! — Той натисна ръчките напред. Носът се спусна…

Твърде късно. Движеха се твърде бавно — виманата спря и започна да пада почти вертикално.

— Ох, мамка му, мамка му!

Той се вкопчи отчаяно в ръчките. Нещо в крилото изпука. Земята се приближаваше застрашително към тях…

Платното на крилете изплющя, улови вятъра и се изпъна за последен път. Виманата се стрелна напред като безстрашна птица, която се гмурка почти до земята, преди отново да се издигне нагоре. Нина изпищя и прикри очите си с ръка, а глайдерът мина с гръм и трясък през храстите, вдигайки облак от сняг.

Но не спря.

Виманата изтръгна храстите от пръстта. За миг изглеждаше, че отново ще се издигне — но след това със силен трясък крилата най-после се отчупиха и глайдерът се плъзна върху шините си, влачейки след себе си счупените подпори и накъсаната коприна.

Но въпреки това не спря. Превърна се от летателен апарат в шейна и се плъзна надолу по склона с нарастваща скорост.

Щом зърна накъде са се запътили, Нина бързо разви ръцете си от ремъците.

— Ще паднем в реката!

— Всички да слизат! — рече Еди.

— Какво ще правим? — попита Кит и очите му се разшириха при вида на бързо приближаващата се клисура.

— Просто скачай! — Еди го хвана и скочи от задната част на платформата. Нина го последва. Паднаха на земята и се затъркаляха след бившето си превозно средство. Колкото и да се стараеше, Еди все пак изпусна Кит. Двамата мъже се разделиха и продължиха да се плъзгат по гръб.

Нина, като най-лека, първа спря заради грамадната купчина сняг, която беше събрала пред себе си. Тя надигна замаяно глава и видя двата снежни фонтана, които продължаваха да се плъзгат.

— Еди! — изкрещя тя, а потрошената вимана излетя през ръба на клисурата и се разби окончателно върху скалите.

Еди също забеляза внезапното изчезване на глайдера. Той протегна ръце и крака, за да забави плъзгането си и заби токовете на ботушите си в снега.

Усети как подметките му откъртват малки камъни от скованата от лед земя, а след това — нищо…

След миг се досети, че е спрял. Отърси снега от лицето си и внимателно се надигна. Двата му крака стърчаха от ръба на клисурата. На петнайсетина метра отдолу реката влачеше останките от виманата.

Той се издърпа нагоре към по-стабилна земя. Нина слизаше надолу по склона, препъвайки се, а Кит лежеше на една страна, спрял на трийсетина сантиметра от ръба на пропастта.

— Добре ли сте? — попита Еди с прегракнал глас.

Кит леко разклати лявата си китка.

— Ръката ми…

Еди я прегледа. Не му изглеждаше счупена, но предположи, че е лошо разтегната. Използва колана си, за да му направи импровизирана превръзка през рамото, и после двамата с Нина му помогнаха да се изправи.