Анди Макдермът - Свещената крипта

— Ще стрелят! — проплака Нина. Към тях полетяха нови трасиращи куршуми, които се забива в скалата…

Внезапно силен порив на вятър подхвана виманата и я издигна над скалата с невероятна скорост. Буреносните въздушни потоци се движеха нагоре, придавайки на облака — знаменосец отличителния му вид — и ги носеха право към средата му.

Видимостта беше сведена почти до нула, виещите ветрове ги блъскаха от всички страни. Единственото, на което Еди можеше да се надява, беше да дърпа ръчките достатъчно силно, за да държи глайдера по-далеч от планината.

Към пропукванията на простреляното крило се прибави почти гръмотевичен трясък — другата подпорна греда също беше поддала. Виманата се разпадаше…

Те излетяха от облака — знаменосец — толкова близо до скалата, че можеха да се протегнат и да я докоснат. Еди направи рязък завой с глайдера, отдалечавайки се от нея. Въпреки че вихрите им помагаха, те губеха скорост, имаше опасност да спрат…

Писък на двигател и бръмчене на перки — хеликоптерът изскочи от облаците.

Той също беше повдигнат от вихрите, но крилете на виманата я бяха понесли почти паралелно на стръмния склон, а хеликоптерът се появи твърде близо до безмилостната скала… Роторните перки се удариха в нея и се натрошиха на парчета. Хеликоптерът изгуби цялата си подемна сила и корпусът му се стовари върху планинския склон. Стрелецът, който се беше показал отвън, за да открие мишената си, беше размазан по скалата и от него остана само една дълга червена линия. Хеликоптерът се взриви на хиляди парчета и заля буреносния облак с дъжд от пламтяща течност.

Бяха се справили с едната опасност — но над тях надвисваше друга. Вятърът подхвърляше виманата, разкъсаното крило пляскаше яростно. Еди прехвърли единия си крак през глезена на Кит, помагайки му да не се плъзга, и отново насочи носа на глайдера надолу към подножието на планината.

— Така! Остава ни само да се надяваме, че това нещо няма да се разпадне! — извика той.

Нина погледна напред. Докато подминаваха облака, тя забеляза едно село, което се гушеше в полите на планината.

— Колко е разстоянието?

— Около пет километра — но ще се опитам да стигна колкото се може по-навътре в долината — ох! — Виманата рязко пропадна, преминавайки от бурните възходящи течения в по-спокоен въздух.

— Няма да е зле, ъъъ, да премислиш — каза Нина.

— След всичко, което преживяхме, нямам намерение да умирам в самолетна катастрофа. — Той отново дръпна ръчките към себе си. — Може пък да хванем някой въздушен поток.

— А може и просто, нали се сещаш, да се приземим — възрази тя.

— Трябва да наберем още малко височина и после ще полетим право към долината.

— Долината, която е пълна с големи камъни и реки, както и други неща, в които не бихме искали да се блъснем?

— Я, колко е придирчива!

— Аз също подкрепям плана за незабавно приземяване — намеси се и Кит.

— И да вървиш надолу с тоя крак?

— По-добре, отколкото да остана без крака!

С приближаването към долината вятърът се засилваше. Еди вдигна носа на виманата, тя бавно започна да се издига.

— Видяхте ли? Знам какво правя — не съм просто едно красиво лице!

— Господи, дано си прав! — рече Нина.

Той изпухтя.

— Посочи ми един път, когато не съм бил прав.

— Когато отиде в Швейцария да спасяваш София и накрая се оказа, че й помагаш да открадне атомна бомба?

— Да, помислих си, че ще кажеш това — промърмори той, смушквайки Кит. — Виждаш ли, това е проблемът на брака. Съпругите помнят всяко проклето нещо…

— Ще си спомня думите ти, ако доживея да се оженя — отвърна Кит.

Еди се ухили, след което насочи вниманието си към опитите да задържи глайдера във въздуха. Трябваше да жертва скоростта за сметка на височината, като рискуваше да изгуби скорост всеки път, когато се издигаше.

Прелетяха над селото и криволичещата линия на реката, която течеше надолу към долината. Той леко зави, следвайки курса й.

— Виждате ли? Много по-добре е от ходенето.

— Остават ни още тринайсет километра — напомни му Нина. — Освен това се снижаваме.

— Планината също.

— Спускаме се все по-бързо.

— Мислех, че ти се иска да се спусна по-бързо!

— Еди!

— Ще успеем — увери я той.

Но вече бяха изгубили поне половината от първоначалната си височина. Еди отново вдигна носа, свистенето на вятъра леко започна да утихва с намаляването на скоростта им. Когато изравни, се почувства като безтегловност, както в увеселителните влакчета, след което отново започнаха да се спускат.