Анди Макдермът - Свещената крипта

— Това е било преди единайсет хиляди години! — възрази тя.

— Може пък това да не е чак толкова старо.

— Достатъчно старо е! Освен това не знаеш как да го управляваш!

— Карал съм глайдер — настоя Еди и тръгна да се изкачва по рампата. — Е, веднъж поне. Кит, ще се наложи да скочиш в него.

— Само да знаеш, че съм съгласен с Нина — отвърна Кит, присвивайки очи при всяка крачка. — Според мен не е безопасно.

— Да бъдеш улучен от проклетото ерпеге също не е!

— Лоша идея — промърмори Нина, бързайки към другата половина на рампата. — Много, много лоша.

— В началото беше много впечатлена — каза Еди, достигайки до виманата. Той помогна на несигурния индиец да се настани на платформата под крилото, след което огледа ракетата.

— Като археологическо откритие то е разтърсващо. Като самолет е по-скоро размазващо!

— Останалите машини работеха — може би и тази са я направили да трае вечно. Подай ми кибрита и се качвай на борда. — Той откъсна края на фитила и взе кибрита от Нина. — Така, мятай се на платформата и… се дръж здраво.

Нина легна до Кит. От дървените греди на крилата висяха кожени ремъци; тя предположи, че те задържат пътниците за местата им, но нямаше време да се привързва — просто ги уви около китките си и ги стисна здраво, опирайки краката си в рамката.

— Ох, по дяволите, какво правим…

Еди пална една кибритена клечка и я доближи до фитила. Той се запали със съскане и посипа искри.

— Хюстън, готови сме за полет! — извика той, нагласяйки се между Нина и Кит, и хвана въженцата, за да измъкне подпорите изпод плъзгачите на виманата.

Глайдерът измина със скърцане няколко сантиметра — и спря.

— Добре, не се получи както се надявах — рече Еди с намръщено лице. Той се хвана за нещо, което според него бяха ръчки за управление, и погледна назад, установявайки, че фитилът е почти изгорял. — Дайте да го поразклатим, преди да ни изстреля!

Те започнаха да клатят рамката. Плъзгачите изскърцаха и леко помръднаха.

— По-силно, по-силно! — извика Нина. — Поне този път наистина не искам да закъсам на пистата!

Пореден обединен натиск…

Ракетата избухна — точно когато глайдерът се освободи.

Корозиралите люспички бяха заменени от дъжд от искри и летящата машина заскърца надолу по рампата. Преди да се усетят, вече бяха стигнали дъното и гравитацията ги притисна към шините, докато глайдерът се приготви за скок…

И полетя.

И тримата изкрещяха, когато виманата премина през вратата и прелетя над счупената тераса. Виковете се засилиха, когато отдолу се чу гръм — от хеликоптера бяха изстреляли нова граната. Тя удари рампата и се взриви под дъжд от натрошени камъни. Едната половина на конструкцията се срути, смазвайки няколко от паркираните глайдери.

Но Еди, Нина и Кит се интересуваха повече от собствената им машина. Ракетата я тласкаше напред, но глайдерът вече не набираше височина — беше достигнал върха на параболичната си траектория и неумолимо се спускаше надолу. Дървените криле скърцаха заплашително. Еди натисна ръчките напред, с надеждата, че виманата ще реагира като истински глайдер и ще изравни траекторията си, но това само стесни ъгъла й на падане.

Нина забеляза Шанкарпа и останалите оцелели пазители да ги наблюдават изумено, докато прелитат над тях — но бързо ги изгуби от поглед, когато глайдерът се спусна на нивото под най-горната тераса.

— Добре ще е, да ни вдигнеш нагоре. Нагоре, нагоре!

— Опитвам се, по дяволите! — изкрещя Еди. Щом бутането напред ги запращаше надолу, може би дърпането назад щеше да ги вдигне нагоре…

Той дръпна силно дървените ръчки. Крилата отново заскърцаха заплашително, платото се нагъна и заплющя. Но като че ли се беше получило — носът на виманата започна да се издига нагоре…

— Еди, внимавай! — извика Кит. Щурмовият хеликоптер се появи и започна да се спуска към тях.

— Ох, мамка му! — Еди нямаше представа как да направи завой. Той блъсна ръчките встрани с надеждата, че глайдерът ще свие навътре. Получи се — виманата зави наляво.

Но сега летеше право към скалата и изсечените в нея статуи протягаха ръце към крехките й криле…

Той премести ръчките в противоположната посока и ги придърпа към себе си, за да набере височина. Виманата прелетя покрай хеликоптера и беше повлечена от низходящата тяга. Ракетата й продължаваше да гори и ги тласкаше напред по долината с увеличаваща се скорост.

Към надвисналите в края й скали.

От отломките на Чинука се издигаше гъст дим, но той не можеше да скрие сивата скална грамада, която се издигаше пред тях.