Анди Макдермът - Свещената крипта

— Каквото там направи, за да ни издигнеш — рече Нина с уплашен глас, — направи го пак!

Еди дръпна с всички сили ръчките към себе си. Дървото започна да пропуква. С наближаването на заснежения връх виманата започна да се издига, но глайдерът губеше скорост, дори мощността на ракетата не можеше да надвие теглото на трима души.

— Хайде, негоднико — изпъшка той. Ако не успееха да се издигнат още, щяха да се разбият в скалната стена, малко под върха. — Хайде, мамка му, хайде!

Крилата изпукаха, платното се опъна докрай — но като че ли нямаше да успеят…

Нина изпищя и те се удариха — и продължиха да се плъзгат надолу, разбивайки голямата снежна пряспа върху скалата. Тя изплю снега от устата си.

— Мили боже, Еди!

— Изобщо не се притеснявах — излъга той. Те прелетяха над прохода в хребета, въздушните потоци ги повдигаха дори още по-нагоре. Под тях се разкри планината Кедарнат. Небето беше много по-ясно от предишните два дни и погледът им стигаше чак до равнините. — Погледнете! — извика той и се засмя. — Успяхме, още летим! Да! — Той пусна едната ръчка, за да раздвижи пръстите си. — Вярно, че слухът ми е прецакан, и какво от това! Не ми трябват уши да им сритам задниците!

— За това наистина не ти трябват — отвърна Нина, като дори успя да се усмихне.

— Не искам да звуча негативно — обади се Кит, който беше примижал здраво, — но все още не сме си живи и здрави у дома.

Еди посочи с пръст на югозапад.

— Но не сме и много далеч. Бихме могли да отлетим до Кедарнат с това нещо. Може би дори до Гаурикунд!

— Също като свещениците на Шива — рече Нина. — Това е невероятно! Плашещо, но невероятно!

Кит прозвуча по-прагматично:

— Можеш да летиш с него… но можеш ли да го приземиш?

— Скоро ще разберем, нали? — отвърна Еди и направи завой на югозапад.

Ракетата изпука и изфъска, след което угасна. Нина погледна назад, за да се убеди, че нищо не гори — и забеляза, че не са успели да избягнат всички заплахи, които ги дебнеха в долината.

— Еди! Хеликоптерът ни преследва!

Щурмовият „Хюз 500“ се беше впуснал в преследване на нищо неподозиращата плячка и се движеше с пълна скорост след виманата. Стрелецът беше прибрал гранатомета и отново беше извадил картечницата.

— По дяволите! — изсъска Еди. Дори да не успееше да ги свали, летателният апарат можеше да ги последва до мястото, където щяха да се приземят, и да ги простреля от въздуха — или дори да ги разбие, като прелети над тях и да използва въздушната струя на ротора като оръжие. Ако искаше да оцелеят, трябваше по някакъв начин да се отърве от хеликоптера — но как?

Гледката напред му даде отговора. Той натисна ръчките и обърна виманата към планината.

— Какво правиш? — извика Нина, изпълнена със страх при вида на приближаващия се връх.

— Имам план.

— Добър ли е?

— Сигурно не — но само него имам! — Той погледна назад. Хеликоптерът се намираше на около петстотин метра зад тях и се приближаваше. — Кажи ми като насочи картечницата към нас.

Нина погледна през рамо, докато Еди съсредоточи вниманието си към приближаващата се планина. Макар небето да бе сравнително чисто, променливото време в Хималаите беше струпало гъсти облаци около планината Кедарнат. Един от тях привлече вниманието му. Снижи се към него.

Крилете на виманата отново се разклатиха. И макар че продължаваха да се издигат, стръмната планина се приближаваше застрашително към тях.

— Еди, картечницата! — предупреди го Нина. Той дръпна ръчките настрани и виманата зави наляво. Трасиращите куршуми профучаха покрай дясната им страна. Преди следващия откос той зави в тяхна посока; този път куршумите профучаха от ляво.

По-близо от всякога. Еди дръпна ръчките към себе си, за да набере височина, и се насочи към клиновидния куп облаци, който се стелеше по планинските склонове. Нина извика отново и той пак сви вдясно, избягвайки поредната порция куршуми, като се приближаваше все повече до планината…

Този път куршумите улучиха едното платно; разнесе се и ужасяващото пропукване на дърво: беше улучена едната подпорна греда. Виманата се наклони и зави наляво, губейки подемната сила от тази страна. Еди издърпа с всичка сила ръчките, за да компенсира. Вече се намираха почти под облаците, гъстата сива маса се кълбеше над планинските склонове…

Облак — знаменосец. Предвестник на буря.

А те летяха право към него.

— Не се разпадай! — умоляваше Еди древната летателна машина, докато скърцането и тракането от повреденото крило се засилваха.