Анди Макдермът - Свещената крипта

Шанкарпа се метна назад когато куршумите загракаха по каменния под. Той пропълзя до Нина и Еди зад солидния, покрит с шипове валяк на удгхатимата.

— Сандъкът! Къде е?

— Там! — посочи Нина. Двамата мъже, които го носеха, го бяха оставили до рампата и се бяха скрили зад вратите.

Хеликоптерът се снижи и студен вятър изпълни пещерата. Еди надникна иззад валяка. Хеликоптерът беше „Чинук“; грамаден двумоторен летателен апарат, предназначен за повдигане на тежки товари — и голям брой войници. Задната рампа, която беше обърната към тях, беше свалена напълно, в търбуха му лежеше картечар, който пускаше откоси от монтираната на стойка лека картечница М-249. Зад него имаше поне дванайсетина мъже, облечени в черни бойни униформи, въоръжени с картечни пистолети „Хеклер и Кох МП-5“.

Оцелелите пазители се опитаха да намерят прикритие, но картечарят ги покоси. Един от мъжете се опита да скочи от върха на срутеното стълбище върху най-горната тераса. Разнесе се откос от картечен пистолет и краката му избухнаха, разпръсвайки кървави парчета месо, а той се строполи с писъци на земята.

Стрелбата спря. Двигателите на хеликоптера увеличиха оборотите си и той се издигна, изгубвайки се от погледа им. Зад него Еди забеляза вертолета с червени и бели райета, който беше прелетял над долината по-рано, както и трети въздушен апарат, компактен сребристо-черен „Хюз 500“. Точно този модел беше разработен на база на армейския щурмови хеликоптер „МН-6 Литъл бърд“ — и хората в него се възползваха от предимствата на бойното му наследство. Едната от вратите на кокпита беше отворена и оттам към долината беше насочено дулото на още една М-249.

Еди побърза да се скрие зад валяка.

— Господи, докарали са три хеликоптера! Нямам представа колко хора има в тях, но ми изглеждат доста.

— Трябва да скрием ведите на някое сигурно място — каза Нина, поглеждайки към сандъка. Прикрит зад каменната рампа, той беше оцелял при яростната атака, но сега й изглеждаше ужасяващо крехък.

— Никога няма да успеем да го изнесем навън — не и без да ни надупчат на решето. — Той отново огледа удгхатимата. — Трябва да… мамка му!

Върху терасата се спуснаха въжета. Чинукът кръжеше точно над надвисналите скали. Всеки момент по тях щяха да се спуснат войници. Картечницата също висеше над долината, готова да осигури огън за прикритие.

— Идват — каза Еди каза на Шанкарпа. Въжетата се нагънаха като змии, когато наемниците започнаха да се спускат по тях. Ако уайлдито му беше под ръка, той щеше да ги сваля един по един в мига, когато докоснеха земята, но сега единствените оръжия, с които разполагаше, бяха ножове и мечове.

Освен ако…

Той погледна към гигантския валяк, зад който се криеха.

— Нина, ти каза, че тези неща били готови за действие — как можем да ги задействаме?

— Откъде да знам? Ти си експертът по смъртоносни машини! — Те бързо огледаха машината. Щом ръчката се дръпнеше и се освободеше клинът, тежестта, закачена за веригата, щеше да падне, задвижвайки зъбното колело, което щеше да завърти валяка.

Но разбивачът на стени нямаше да им помогне срещу нападателите. Той щеше да запълзи на малките си колела — но не беше насочен към входа, а не се виждаше нищо, с което да могат да го управляват.

— Това не става — каза Нина, — но можем да използваме някое от другите, за да ги отблъснем. Ако успеем да стигнем до тях преди…

— Няма да успеем — прекъсна я Еди. — Нямаме време. — Появи се първият от облечените в черно наемници, който с лекота се спусна по въжето и стъпи на перваза. Вдигна оръжието си и се прикри отстрани до входа.

Еди го разпозна. Това беше Зек.

Последваха го още наемници. Зек се появи на вратата, за да огледа интериора, сигнализирайки на един от хората си да го прикрие, докато заедно с партньора му влязоха вътре.

— Какво да правим? — прошепна Нина.

Шанкарпа извади меча си от ножницата на гърба му.

— Ще се бием с тях.

— Ще бъдеш мъртъв още преди да си направил три крачки — каза Еди. Но с приближаването на наемниците вариантите им за бягство намаляваха. Единствената посока, в която можеха да поемат, без да ги забележат, беше навътре, към дълбините на Криптата на Шива — а с всеки допълнителен наемник, който се спускаше пред Криптата, шансовете да се измъкнат неусетно намаляваха.

Нямаха друг избор.

— Не ми е приятно да го кажа, но можем само да се скрием.

— Но те ще вземат сандъка! — възрази Нина.

— Не виждам как можем да ги спрем — не и без да ни убият. Хайде. Ти също — обърна се той към Шанкарпа, който изглеждаше готов да се впусне в самоубийствена атака. — Размърдай се.