Анди Макдермът - Свещената крипта

— Нашият живот не зависи от това.

— Може и да зависи, ако семейство Коил се появят. — Покрай вълнението от отварянето на Криптата и опасността от статуята, тя беше забравила, че над главите им е надвиснала и друга заплаха. — По дяволите! Те може дори да пътуват насам! Трябва да влезем вътре! — Тя се изправи пред Шанкарпа. — Виж, сигурна съм, че ако не се уплашиш и просто влезеш в прохода, няма да бъдеш нападнат и ще влезеш във вътрешната стая. Но времето ни изтича.

— В такъв случай трябва да спрем да се дърлим и да действаме, нали? — каза Еди… и пристъпи към тесния проход.

— Еди, не! — извика Нина, но остриетата вече се спускаха…

Най-дългият меч спря изведнъж, острието му почти докосваше слабините му.

— Уф! — извика той, усещайки как определени части от тялото му се свиват. — Добре, че се спря точно навреме.

— Да не си се побъркал? — изкрещя Нина. — Можеше да те убие!

— Или нещо по-лошо! Виж какво, все някой трябваше да мине от тук — и трябваше да се действа бързо, вместо да се спори. Добре, продължавам. — Той потисна едно потреперване и тръгна напред по коридора.

Дългият меч остана неподвижен, но останалите остриета се стрелнаха напред, а ятаганът се засили към врата му, като се спря изведнъж, сякаш се беше блъснал в невидима стена. Оръжията се прибраха. Нова стъпка. Този път не се случи нищо. Явно не всяка плоча беше свързана с капана. Той продължи предпазливо напред.

Ваджрата полетя към него като стоманена топка за разбиване на стени и спря толкова близо до главата му, че заформилият се вихър разроши косата му. Последва го друг меч, който премина диагонално пред гърдите му. Четири ръце вече бяха атакували: а той се намираше по средата на пътя.

Още една стъпка…

Чакрамът разсече въздуха — и острието разряза ръкава и се заби в ръката му.

Нина изохка, готова да хукне към него.

— Не! — изръмжа той през зъби. — Не мърдай! То спря! — Ръката, която държеше чакрама, беше спряна от механизма, който ограничаваше движенията й, но Еди просто се беше оказал малко по-близо и тя беше успяла да го закачи.

Той отстъпи встрани и изпъшка, когато металът се отдели от плътта му. Чакрамът се върна в първоначалното си положение, а върху острието му проблясваха капки кръв. Еди повдигна разрязания ръкав, за да огледа раната. Беше извадил много по-голям късмет от Кит; раната му се нуждаеше само от един-два шева.

Но това трябваше да почака. Потискайки страха си, Еди бавно продължи напред по коридора. Задвижиха се още три оръжия — като всяко едно спираше точно преди да нанесе удар. Кали наистина го пазеше.

Но пред него стоеше още едно препятствие.

— Добре, сега какво? — извика той, щом стигна до вдигнатия крак. Пространството под него беше съвсем малко по широко от тръбата в сградата на ООН; щеше да се събере, но щеше да му е тесничко.

— Някакви идеи? — попита Нина мъжете, които се бяха събрали около нея.

— Сигурно трябва да е като Шива на бойното поле — каза Джирилал. — Трябва да се престори на мъртъв и да засрами Кали заради яростта й.

Легендата като че ли отговаряше на ситуацията, но Нина не беше съвсем склонна да я приеме — нито пък Еди, след като му предаде думите им.

— Ако грешиш, няма да се налага да се преструвам на мъртъв. Не мога ли да я затапя с нещо?

— Сигурна съм, че който я е сложил там, е помислил за това — отвърна тя. Подът под крака представляваше мозайка от по-малки плочки; тя предположи, че целта е да поддадат, ако върху тях се стовари по-голяма тежест.

— Според мен Джирилал е прав. Трябва да се плъзнеш под него и да се престориш на мъртъв — ако се опиташ да се измъкнеш, докато се спуска към теб, той ще се стовари отгоре ти и ще те довърши. Целият капан е свързан с вярата, че Кали няма да те убие, колкото и страшна да изглежда.

— Не ме е страх — рече той и започна да се подпъхва под крака. — Просто не искам в некролога ми да пише, че ме е размазал някакъв гигантски крак, като в проклетия „Монти Пайтън“. Ще се чувствам адски неловко.

Макар да беше страшно напрегната, Нина се усмихна на шегата.

— Некрологът ти няма да бъде написан още дълго време, Еди. Никой няма да се осмели да го направи.

— Добре, да се надяваме, че си права. — Вече се беше напъхал почти целият под крака…

Една плоча леко поддаде, тежестта му беше задействала поредния механизъм. С разтърсващо скърцане кракът започна да се спуска.

Инстинктът го подтикна да се маха от там — но той го потисна и застина неподвижен, докато кракът не се притисна в него. Той се опита да остане спокоен, докато натискът се увеличаваше, контролираше дишането си — но тежестта започна да изтласква въздуха от дробовете му.