Анди Макдермът - Свещената крипта

Приближаващата се буря беше толкова реална, колкото и скалата, и се носеше към тях като черна стена. Еди стигна до финалната права на пътеката, която водеше към прохода на върха. Той разчисти с крака по-широка пъртина върху перваза и усети как камъните се размърдват под краката му. Опита се да запази равновесие и почувства прилив на адреналин. Зарови ботуша си в скалата, търсейки стабилно място, и щом го намери, прескочи от другата страна, предупреждавайки останалите да внимават.

Нина стигна до финалната отсечка, видя прохода — както и бурята, която се надигаше като атакуваща мечка. Задъхана, тя се придвижи до дупката; вледеняващият въздух пронизваше дробовете й. Вятърът вече ревеше и се опитваше да разкъса дрехите й. Кит се беше залепил за скалата на няколко стъпки зад нея.

Еди чакаше от другата страна с протегната ръка. Нина се засили, скочи — и премина.

— Кит, хайде! — извика тя.

Той скочи…

Бурята ги връхлетя.

Вятърът ги удари като с юмрук. Само за секунди видимостта се стопи до няколко сантиметра. Еди стисна ръката на Нина; тя протегна другата си ръка назад, за да хване Кит за ръкава и дръпна с всичка сила. Тежестта на раницата му го накара да се олюлее, единият му крак се подхлъзна — но той намери опора. Нина се опита да му извика да тръгне след тях, но самата тя не успя да чуе гласа си през воя на бурята. Оставаше й да дърпа индиеца в същата посока, накъдето я теглеше Еди, с надеждата, че никой от тях няма да падне и да повлече останалите през ръба…

Последните няколко фута бяха най-трудни, стръмният, покрит със сняг склон не предлагаше никаква опора. Еди забиваше силно носовете на ботушите си в замръзналия сипей и влачеше Нина след себе си. Протегнатата му ръка, която беше започнала да изтръпва, докосна нещо твърдо.

Стената на прохода. Бяха стигнали до него…

Но не им стана по-лесно. Процепът в хребета беше широк едва осем фута — и служеше като канал за бурята. Вледеняващият вятър сваляше неумолимо температурите. Само за няколко мига гърбовете на тримата бяха покрити със сняг и лед, дрехите им се ветрееха като знамена по време на ураган.

— Не спирайте да се движите! — изпъшка Еди. Ако останеха в изсечения от природата тунел, само за няколко минути щяха да измръзнат до смърт — нямаше време да разпънат палатката, дори и тя да можеше да издържи на бурята. Прикрил лицето си с ръка, той протегна другата към Нина, за да я придърпа до себе си. Кит се държеше за раницата й и се препъваше след нея.

Сега Еди разбра защо тази част от планината има толкова страховита репутация. Проходът очевидно беше пряк път — но времето се променяше толкова рязко, че той можеше да се превърне в смъртоносен капан.

Каква ли беше дължината му? Еди свали ръката си, студът захапа лицето и очите му. Не се виждаше нищо, освен снежните вихри наоколо.

Той стисна ръката на Нина с надеждата тя да направи същото, но не получи желаната реакция. Вдигна отново глава и се запрепъва напред. Не се виждаше нищо, освен дезориентиращия тунел през хиперпространството от бушуващи снежинки. Усещаше как лед сковава мишите му и ги слепва.

Протегна лакът, за да усети стената. Може би някъде имаше завет, някой паднал камък, мъничка пещера, която може да им осигури убежище, докато отмине бурята. Но не усещаше нищо, освен солидна скала…

Вятърът внезапно промени посоката си, започна да го блъска не отзад, а отстрани. Около него се завихри торнадо от снежинки. Насили се да отвори залепналите си от скрежа очи и се огледа. Скалните стени не изглеждаха по-различни от останалата част от прохода.

Защо вятърът бе сменил посоката си? Нещо го отклоняваше — може би дори го блокираше. Убежище? Но той все още не можеше да види нищо…

Вдигна глава — и го забеляза.

На около седем фута над източната стена се виждаше пукнатина, хоризонтална рязка в скалата. Височината й беше около метър и половина и тя беше достатъчно дълбока, за да не се виждат стените й. Ако успееха да се съберат вътре…

Той се обърна срещу ледения вятър и извика на Нина и Кит:

— Пещера… там горе! Нина, качвай се!

Тя приближи качулката си към неговата. Дори така той едва успяваше да я чуе през воя на вятъра.

— Не си усещам… ръцете.

— Това е единственият ни шанс! Хайде! — Той я побутна към стената. — Кит, помогни й да се качи!

Двамата мъже хванаха Нина и я повдигнаха.

— Протегни се! — извика Еди. — Влез в дупката!

Тя размърда вдървените си ръце и тромаво опипа стената за отвора. Намери го. Еди и Кит я избутаха нагоре и тя се строполи вътре. Осъзнавайки, че вятърът изведнъж е спрял, тя пропълзя към дъното на цепнатината.